Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Чифуне изтича няколко крачки зад ново прикритие, сменяйки междувременно пълнителя, после се претърколи през пътеката между палетите и изстреля нова серия по целта — точно както я бяха обучавали в Мосад.

Правият терорист се прикри, за да презареди, и точно тогава Чифуне го взе на прицел. Куршумите й попаднаха в тялото, шията, носа и горната част на черепа му, пръскайки мозъка му назад върху Желязната кутия .

Чифуне се спусна напред за ново прикритие, но се подхлъзна върху олиото и падна, невидима в тъмното. Оръжието й се плъзна под един палет.

Оцелелият терорист се беше изправил на колене и в този момент стовари със замах своя катана . Чифуне едва успя да се претърколи, но лявата й ръка беше разрязана и изведнъж й прималя от шока.

Желязната кутия изкрещя едно дълго „Не-е-е-е-е!“, след което последва тъпият звук от следващия удар на терориста. Мечът се стовари отстрани на шията и премина през тялото на Желязната кутия чак до таза. Почти разцепена на две и със замръзнало в ужасена гримаса лице, информаторката се строполи напред.

Терористът я гледаше като хипнотизиран.

Чифуне вдигна падналия M l6, превключи на автоматична стрелба и с две серии под формата на „Х“ приключи с кратката сабльорска кариера на убиеца.

Складът беше обхванат от пламъци, подът беше хлъзгав от кръв, а миризмата на кланица и горящо уиски, смесена с тази на виетнамски ферментирал рибен сос, беше неописуема.

Желязната кутия трябваше да разкаже на Чифуне за участието на Яибо в нападение срещу някакъв ирландец на име Фицдуейн. Терористите наистина бяха от „Острието“, но въпросът всъщност беше кой го направляваше. Чифуне имаше някои подозрения, но не достатъчно доказателства.

А от Желязната кутия вече не можеше да очаква помощ.

Районна болница в Конимара, 31 януари

Фицдуейн привикна към такова ежедневие, което — поне така си мислеше той — позволяваше на болничните върколаци да вършат техните си работи, а на него — да върши своите.

Сутрин приличаше на играчка в ръцете на медицинските работници. Будеха го безбожно рано, миеха го, хранеха го, с една дума го подготвяха за бой, а накрая лекарите го преглеждаха.

Прегледът обикновено беше много подробен. Сега вече знаеше как се чувства пакетирано пиле на рафта в супермаркета. Започваше да свиква да бърникат в него, да го бодат и да го преглеждат по най-интимен начин. Искаше му се да си окачи табела на шията, на която да пише: „Въпреки че съм малко износен, аз съм човешко същество; не съм умряло пиле.“

Да се опитва да внушава на медиците, че трябва да се отнасят с пациентите като с истински, мислещи, чувствителни хора, изглежда, беше безнадеждна битка. Вероятно лекарят трябваше да бъде на известна дистанция, за да се съхрани умствено сред постоянния поток от увредени хора. Като се смята за отделна, различна и по-висша форма на живот, човек може да започне да се заблуждава, че нещата, на които става свидетел ежедневно, не могат да се случат на него.

Е, това беше неговата доброжелателна теория. Тя не беше съвсем издържана, защото медицинските сестри — които работеха в същото обкръжение — не отговаряха на описаното. Почти без изключение те бяха мили и внимателни дори когато изхвърляха подлоги.

Обядът беше рано. След него той обикновено спеше около два часа. После, освежен, работеше или приемаше посетители чак до часа за вечеря. След нея отново поспиваше по няколко часа и се събуждаше в ранните часове за онова, което смяташе за най-добрата част от деня. Беше тихо. Нищо не го разсейваше. Можеше да мисли и планира. А съществуваше и Катлийн. Започваше да се привързва много към нея.

Стенният часовник показваше един след полунощ. По негова молба завесите бяха наполовина спуснати и стаята се къпеше в лунна светлина. Тя беше на третия етаж и никой не можеше да надникне вътре, но все пак това беше нарушаване на предохранителните мерки. Фицдуейн знаеше, че не е разумно, но понякога започваше да страда от клаустрофобия между стените на болницата, а и обичаше лунната светлина.

Боти спеше на походното легло до него. Беше проснат по гръб, с метната над главата ръка, дълги мигли и пълни бузки. Дишаше дълбоко и равномерно. Според Фицдуейн нямаше нищо по-красиво от едно спящо дете — освен неговото собствено дете.

Боти не спеше всяка вечер в болницата, а два или три пъти в седмицата. Уна му беше казала, че това е нещо като „лагеруване“, така че имаше допълнителен привкус към приключението. На пода до леглото му лежеше малък пластмасов меч. Боти вече не се притесняваше нито от болничната обстановка, нито от раните на Фицдуейн, но беше твърдо решен да не позволи на лошите хора да ранят татко му отново.