Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Местонахождението на Фицдуейн беше определено след непрекъснато радиосканиране. Макар и незаконни в Ирландия, радиоскенерите вече се доставяха лесно и можеха да засекат комуникациите на Гарда — ирландската полиция — които по финансови съображения не бяха кодирани.

Рейнджърите имаха собствен бюджет с обезопасени шифровани радио и телефонни мрежи, но не им достигаха хора.

Ето защо работеха с полицията и приемаха нейните слабости. Килмара естествено беше напълно наясно с този недостатък в действията, които беше предприел, но не можеше да промени нищо в рамките на времето, с което разполагаше. Нуждаеше се от допълнителни хора, които полицията му осигуряваше, и трябваше да държи връзка с тях.

ИРА имаше авторитет в обществото по времето, когато Ирландия се бореше за независимостта си от Великобритания. Обаче за двайсет и шест от общо трийсет и двете графства тази цел беше постигната през хиляда деветстотин двайсет и втора година. Следователно по-голямата част от ирландците искаха да си живеят мирно и спокойно, необезпокоявани от въоръжени хора. ИРА мина в нелегалност. Действайки под прикритие, тя се разби на отделни групировки с различни цели и идеологии. Както при мафията, различните банди се биеха за територии. В някои случаи борбата между различните фракции на ИРА беше също толкова ожесточена, както срещу британците.

Хората на ПИРА бяха осъдени на смърт от Временната ИРА заради ексцесии дори според стандартите на тероризма, затова тримата водачи на ПИРА — Пади Макгонигъл, Джим Дейд и Иймън Дуули — се бяха отправили на юг, извън пределите на британската Северна Ирландия и към по-безопасната Ирландска република. За подходяща сума те бяха готови на драго сърце да помогнат на Сасада-сан да изпълни задачата си.

Сасада-сан, който въпреки притежаваните документи всъщност беше старши член на Яибо, беше срещнал ПИРА в Либия. Там беше помогнал при обучението им в лагера „Карлос Маригела“. Това беше задължение за либийците. Те поддържаха голям брой международни терористични групировки, но, от своя страна, изискваха услуги. Също като при всеки друг бизнес.

ПИРА беше смъртоносна групировка. До този момент от кървавата й кариера бяха убити повече от шейсет души в серии от бомбени и огнестрелни нападения в Северна Ирландия, Великобритания и Континентална Европа. Тя със сигурност щеше да се справи с довършването на Фицдуейн.

Сасада-сан си наля още скоч и се зае отново да разучава плановете на болницата, където лежеше Фицдуейн. Човек може да получи повечето неща със силна йена, мислеше си той.

Беше точно така. За пред света Яибо беше напълно независима терористична група. В действителност тя беше задължена на братята Намака, а братята бяха крайно опасни, в случай че желанията им не бъдеха изпълнени.

Токио, Япония, 31 януари

Кей Намака, съосновател и президент на огромната „Намака Корпорейшън“, стоеше, загледан през прозореца на последния етаж на Намака Тауър.

Под него, докъдето стигаше погледът му, се простираше Токио — железобетон, стъкло и стомана, разкрасени с неонови светлини. В небето над него спокойно се носеше полицейският хеликоптер, любимата играчка на главния инспектор на Токийското столично управление на полицията. В него следяха на монитори задръстените артерии, които безуспешно се мъчеха да се справят с трафика на града. През тъмното бронирано стъкло бумтенето на ротора и пискливото бръмчене на мотора на прелитащия хеликоптер се чуваха едва доловимо.

Намака, макар и с отворени очи, не виждаше и не чуваше нищо. Буден беше, но отново сънуваше онзи сън.

Беше почти полунощ на двайсет и втори декември хиляда деветстотин четирийсет и осма година. Нощта беше студена. Седяха пред портите на затвора „Сугамо“ и чакаха да се състои екзекуцията. Портите се охраняваха от въоръжени американски войници с бели каски. Сивите каменни стени на затвора бяха ярко осветени от прожектори. Многото електричество се свързваше с окупационните войски. За победените японци всичко — ток, вода, храна, газ, дрехи, квартири — не достигаше. Токио все още лежеше, опустошен от бомбардировачите Б29 на Американските въздушни сили. По-голямата част от населението едва преживяваше.

Съвземането беше започнало, но беше бавен и мъчителен процес. Управлението беше в ръцете на генерал Дъглас Макартър и двестахилядните предимно американски войски под негово командване. Императорът се бе отказал от свещените си права. Старата Япония бе мъртва. Новата Япония преживяваше трудно и болезнено раждане и страдаше много.