Виктор О'Рейли - Правилата на лова

От своя страна, Фицдуейн имаше същото намерение, но си беше избрал друг вид оръжие. Килмара му беше оставил автоматичен пистолет „Калико“. Това модерно американско оръжие побираше сто десетмилиметрови патрона в спираловиден пълнител, който лежеше плоско върху патронника. Имаше и сгъваема дръжка. В крайна сметка традиционният пълнител не стърчеше отдолу на пистолета и той имаше неочаквано голяма за размера си огнева мощ. Беше толкова малък и лек, че приличаше на играчка и лежеше в нещо като кобур за седло, закачен от дясната страна на леглото.

Фицдуейн чу стъпките на Катлийн отвън по коридора.

Беше станал експерт в идентифицирането на хората по ритъма и силата на техния ход. Тя вървеше тихо, но стегнато. Това не беше бързата скърцаща походка на преуморен студент или преднамерено бавната крачка на някой консултант. Така ходеше само сериозен човек.

Катлийн дръпна завесите и включи нощната лампа, после отиде да сложи Боти на гърнето. Той беше облечен в дълга тениска с малки мечета. Чу се характерният шум, докато той послушно пишкаше, без да се събужда — топъл, зачервен и отпуснат. Катлийн го подаде на Фицдуейн за целувка и бърза прегръдка и отново го сложи под завивките. Тя изхвърли и изплакна гърнето в банята, която беше в съседство с тоалетната. После седна на леглото до него. Разговорът им продължаваше оттам, откъдето беше спрял. Бяха свикнали да си говорят така, без да търсят причини или да се питат докъде щеше да ги доведе това. И двамата ценяха сърдечността и близостта на другия.

Предишната вечер бяха говорили за проваления й брак. Оказа се класически случай на сексуална несъвместимост. Тази нощ Катлийн задаваше въпросите.

Фицдуейн я вълнуваше. Беше прекарала живота си сравнително спокойно, отдадена на милосърдната си професия. А ето един човек, който беше обиколил света и познаваше опасността отблизо. Ето един порядъчен човек, който беше убивал.

Вгледа се в него, както беше облегнат на възглавниците. Имаше строго, но чувствително лице, с необичайно малко за годините му бръчки. Очите му имаха странен сиво-зелен цвят и искряха закачливо. Металносивата му коса беше късо подстригана. Ранен и безсилен, той пак изглеждаше застрашително огромен. Беше едър, жилав и мускулест. Очевидно беше видял много в живота — и добро, и лошо.

Катлийн искаше да попита за Итън, но подхвана друга тема. Въпреки нарастващата близост помежду им, тя чувстваше, че може би не бива да споменава майката на Боти. Вероятно той сам щеше да заговори за нея. Тя щеше да изчака.

— Как се срещна с генерал Килмара?

Фицдуейн я изгледа, сякаш развеселен от това, че не чу въпроса, който очакваше от нея.

— Беше ми командир — отговори все пак той — някъде през шейсетте. Беше доста независим — по-скоро боец, отколкото политик в униформа — но има моменти, когато са нужни бойци.

— Като в Конго? — попита Катлийн.

Фицдуейн кимна.

— Знаеш ли, има нещо странно. Повечето хора, щом чуят, че си се бил в Конго, веднага решават, че си бил наемник. Изглежда, не знаят, че Обединените нации изпратиха военни сили там и ирландската армия участваше в тях.

— Конго е забравена история — каза Катлийн и се усмихна.

— Не знам много за това.

— Не е нещо, което ще мога да забравя — тихо каза Фицдуейн. — Жена ми бе убита там.

Катлийн хвана ръката му, но замълча. След минута-две Фицдуейн продължи. Изглежда, сам желаеше да говори:

— Ан-Мари беше медицинска сестра. Искаше да придобие опит и да бъде полезна. Онова време беше изпълнено с идеализъм. Срещнах я в една полева болница близо до Конина. Тя беше висока, червенокоса и красива. След няколко седмици се оженихме. Два месеца по-късно група въстаници, известни като Лъвовете, започнаха да вилнеят. Те взеха заложници и ги събраха в Конина. Заплашиха, че ще ги убият, ако ги нападнем. Но и без това измъчваха и убиха някои от тях.

Започнахме спасителни действия и внедрихме малък преден отряд в Конина, където ги държаха. Бяхме само дванайсет, а бунтовниците бяха хиляди, затова имахме строга заповед да не откриваме огън, докато не пристигнат основните сили. Бяхме на горния етаж на една къща и оттам наблюдавахме площада, където държаха заложниците. В продължение на осем часа бяхме свидетели на мъчения и убийства, а не можехме да направим нищо. Накрая някакъв хлапак — не беше на повече от тринайсет-четиринайсет години — издърпа Ан-Мари навън и като на игра й отсече главата. Стана бързо, щадящо бързо.