Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Фицдуейн продължи:

— Наистина нямам думи да опиша как се чувствах. Бях само на петдесет метра и през бинокъла тя изглеждаше толкова близо, че бих могъл да я пипна с ръка. Спомням си, че започнах да повръщам, а след това се вцепених. Когато започна атаката, не можех да спра да убивам. Картечница, автомат, гранати, гарота 7 7 Въже за удушване. — Б.пр. , боен нож — използвах всичко това през онзи ден. Не се почувствах по-добре обаче.

— Всъщност не е било възможно да направиш нищо за нея — каза Катлийн успокоително.

— Непрекъснато чувам тези думи, но никога не съм бил сигурен в тях. И още една ирония на съдбата: нейната командировка беше приключила. Ако не се беше омъжила за мен и преподписала отново, за да е близо до мен, щеше да си е заминала преди нападението на Лъвовете.

Той погледна към Боти, който сега спеше на дясната си страна, мушнал ръчички под бузката си.

— Ето сега отново излагам любим човек на опасност.

— Самообвинението не е много конструктивно чувство — каза Катлийн.

Фицдуейн се усмихна.

— Вече не се чувствам виновен. Научих доста за хаотичната природа на насилието и не се чувствам лично отговорен за Ан-Мари. Примирих се със смъртта й. Но не мога да приема повече заплахи за семейството ми. Пряко или не, аз съм отговорен за него.

— Смяташ ли се за пряко отговорен в този случай? — каза Катлийн, посочвайки Фицдуейн и Боти.

— Пряко отговорен — отвърна Фицдуейн, като повтори думите й — вероятно не. Отговорен, че всичко това се случи като последица от мои действия — вероятно да.

— Не те разбирам напълно — каза Катлийн.

— Преди около три години — каза Фицдуейн — намерих един труп на моя остров. Бих могъл да се обадя в полицията и да не се намесвам. Но вместо това започнах да разследвам какво се бе случило в действителност. Полека-лека открих, че има замесен терорист. Плановете му бяха осуетени и той бе убит.

— Ти ли го уби? — попита Катлийн.

Фицдуейн се поколеба, преди да отговори, после кимна.

— Аз го убих.

— Бил е терорист — каза Катлийн, но не прозвуча много убедено. За нея това беше чужда дума. — Как може да бъдеш винен за това?

— Не става дума за вина, а за отговорност — каза Фицдуейн. — Онова, което направих, беше необходимо и неизбежно. Обаче човекът, когото убих, сигурно е имал приятели. Става въпрос за причина, следствие и последствия. Може да съм постъпил правилно, но с това свое действие съм поставил себе си и близките си на прицел.

— Значи смяташ, че си бил застрелян от приятели на този мъртъв терорист?

— Е, ще ми се да мисля, че не съм жертва на някой смахнат — отвърна Фицдуейн. — Не бих искал да ме застрелят без причина.

— Има ли някаква разлика?

— Има разлика, ако искаш да предотвратиш да се случи отново. Не ми се ще да преживея такова нещо за втори път.

Постепенно на Катлийн й стана ясно, че самото й присъствие край Фицдуейн я излагаше на опасност. За миг се опита да си представи какво би било да живееш при постоянна заплаха. Самата мисъл за това беше ужасяваща.

Тя се пресегна и го погали по лицето, а после се наведе и го целуна. Отдръпна се, преди Фицдуейн да може да реагира, и докосна с върха на пръстите устните му.

— Тате! Тате! — извика сънливо гласче. — Къде си?

Фицдуейн се засмя и стисна ръката й.

— Донеси го тук.

Катлийн вдигна Боти и го мушна в леглото на баща му. Нямаше много място в тясното болнично легло, но Фицдуейн го гушна в свивката на лявата си ръка и след секунди Боти отново спеше дълбоко.

Дъблин, Ирландия, 31 януари

Джиро Сасада, чиято визитна картичка твърдеше, че е вицепрезидент на „Ямаока Трейдинг Корпорейшън“, седеше в стаята си в дъблинския хотел „Бъркли Корт“ и си пийваше скоч от минибара.

Първоначалният шок от вестта за изчезването на наказателната група преди четири седмици беше преминал, след като си поспа през нощта. Сега се беше заел да разбере какво се бе случило на хората, както и да установи настоящото състояние на избраната цел. Като всеки японец, Сасада-сан държеше на етиката в работата и неудачите за него представляваха само временни пречки, с които се справяше с още по-голямо настървение.

Планът му включваше използването на една отцепила се от ИРА група — Партия на Ирландската революционна армия или ПИРА, — която дължеше услуга на неговата група Яибо. Тъй като японското участие в нападението срещу Фицдуейн вече със сигурност беше установено, по-удачно беше да се използва местен екип, който няма да се откроява сред тукашното население.