Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Килмара вдигна чаша в привидна наздравица.

— Това е целта, Катлийн. Сега разбираш за какво става дума.

Катлийн се усмихна едва доловимо.

Районна болница в Конимара, 18 януари

Фицдуейн отвори очи.

Какво го беше събудило? Кой беше там? Трябваше да предприеме нещо. Беше престанал да се пази и ето какво се бе случило. Повелята да се раздвижи премина през тялото му, но на нея противодействаха неговите успокоителни и обезболяващи лекарства.

Въпреки това предупреждението направо пищеше в лицето му.

По челото му изби пот. Опита се да седне, да заеме някаква позиция, така че да може да действа с известна сила, вместо да лежи безпомощен и беззащитен. Усилието беше страшно. Тялото му обаче не откликваше. Успя да го подчини донякъде и бавно надигна главата и бинтованите си гърди, но беше твърде слаб. Превъртя очи, когато го връхлетя болката, и изстена приглушено.

Чу глас, и то глас на приятел. Нямаше заплаха. Беше в безопасност. Боти беше в безопасност. Изведнъж разбра къде се намира.

Тогава я видя и усети ръката й да милва челото му, чу отново гласа й:

— Хюго, ти си в безопасност. Успокой се. Отпусни се назад. Няма за какво да се тревожиш. Трябва да почиваш и да се възстановяваш.

Дигиталният часовник на стената показваше два и двайсет и три.

Катлийн, една мила тъмнокоса жена на трийсетина години, сменяше системата му. По инициатива на Линда Фолей тя беше прехвърлена от интензивното отделение. Пациентите на Катлийн Бърк обикновено се оправяха по-бързо от останалите. Тя беше истинска магьосница.

Катлийн привърши започнатото и провери пулса му. Беше забола върху униформата си един ръчен часовник, обърнат наопаки, и го следеше, броейки наум. Допирът на пръстите й беше много приятен, а тялото й излъчваше топлина и ухание на свежест. На лявата й ръка личеше отпечатъкът от липсващ пръстен.

— Да ти донеса ли нещо, Хюго? — каза много нежно тя.

Фицдуейн се усмихна. Беше странно. Болката беше все още там, но някак приглушена. Почувства се отпуснат и спокоен. Вдигна ръка и хвана нейната. Нямаше нищо сексуално в жеста му. Беше нещо, което може и да не направиш на светло, но беше напълно нормално в два часа сутринта, когато изглежда, че останалият свят спи.

— Разкажи ми за това — сънено продума той. Пръстите му потъркаха мястото на липсващия пръстен.

Катлийн тихо се засмя. Беше много хубава жена, въпреки отпечатъка на отминаващите години върху лицето й.

— Не става така. От теб се очаква да говориш. Не е прилично медицинска сестра да разкрива тайните си пред пациент.

— Губи се загадъчността — тихо каза Фицдуейн, спомняйки си думите на една сестра в Дъблин. — Пациентите искат подкрепа и сила, решения на проблемите, а не нови проблеми. Не бива да се обвързваш емоционално с пациент — той се усмихна. — По един или друг начин — напредваме.

Започна да се смее, но болката го сграбчи и дъхът му секна. Съвзе се почти веднага.

— В общи линии ние сме една капризна пасмина.

Този път Катлийн се изсмя на глас. Вън, в коридора, дежурният рейнджър чу това и изпита известна ревност. Би било приятно да полежиш на легло с хубава сестра за компания. После се замисли над видяното и чутото за раните на Фицдуейн и в края на краищата реши, че е в по-завидно положение.

Сестрата излезе след десет минути с усмивка на лице. Изглеждаше по-спокойна и някак по-щастлива. По-рано, когато я беше проверявал с детектор за оръжие, преди да я пусне през двойната охранителна бариера, рейнджърът можеше да се закълне, че бе плакала.

В слушалките му се чу съобщение и той отвърна, като натисна предавателния бутон в кодираната за деня последователност. След това се съсредоточи върху обичайните задължения, свързани с изпълнение заповедта на генерала да се опази Фицдуейн от друга атака. Рейнджърът нямаше нужда от напомняне, че светкавицата може да поразява толкова пъти, колкото трябва. Той беше участник в разбиване обсадата на замъка на Фицдуейн преди три години. По негово мнение, ако е вътре в играта, наречена антитероризъм, човек е в постоянна опасност.

По-просто казано — или ти ги убиваш, или рано или късно те ти нанасят смъртоносния удар.

24 януари

Генерал Шейн Килмара — наистина беше много приятно да си генерал най-после — смяташе, че Фицдуейн изглежда ужасно.

От друга страна, той изглеждаше не чак толкова ужасно, колкото преди три седмици. Чувството, че наблюдаваш някакъв приемник на тръбички, електроника и продукти на лекарствената индустрия беше изчезнало. Сега Фицдуейн напомняше по-скоро на развалено човешко същество, което все още не се е разпаднало. Нещо като Франкенщайн в началото, когато се е нуждаел от доста усъвършенстване, само дето Фицдуейн имаше по-добра външност.