Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Линда Фолей погледна надолу към Фицдуейн. Макар тялото му да беше осквернено, той изглеждаше поразително. Не приличаше на човек, който ще се откаже лесно от живота, но въпреки това му липсваше борчески дух.

— Дявол да го вземе! — каза тя. — Нещо липсва тук. Ще поразпитам повечко за този приятел.

Завъртя се на пети, излезе от интензивното отделение и свали маската си. Искаше й се да запали цигара, но се бе отказала от пушенето още като стажантка. Едно силно питие щеше да свърши работа. Отвън, в коридора, имаше двама мъже във военни униформи и с автомати.

— Искам да говоря с някого — каза тя. — С някой, който познава пациента ми, и то веднага.

Чифт крака, също обути във военни учебно полеви панталони, скочиха от канапето и пред нея застана една фигура. Човекът беше с брада, прехвърлил петдесетте, с хлътнали от умора очи. Въпреки това излъчваше увереността на водач.

— Говорете с мен. Казвам се Шейн Килмара.

Фицдуейн започваше да си спомня.

Чуваше шума на течащата вода и усещаше тялото на Боти пред себе си. После в небето се появиха сигналните ракети и чувството за опасност, а след това и кръвта по тила на сина му.

Разрида се. Куршумите плющяха около изпадналото в безсъзнание момче. Не можеше да се мръдне. Искаше да помогне, отчаяно се опитваше да направи нещо, но не можеше да помръдне.

Почувства се слаб и объркан, гърлото го болеше. Отвори очи, но светлината беше твърде ярка.

— Тате! — каза някакъв глас. — Тате! Тате!

Фицдуейн се сепна и извика:

— Идвам… — и занемя.

Линда Фолей гледаше загрижено мониторите. Идеята й може би не беше от най-добрите. Двете с Катлийн размениха разтревожени погледи.

Фицдуейн усети малка ръчичка в своята. Почувства и мъничките устни върху бузата си и долови миризмата на шоколад. Отвори очи.

Гледаше го едно доста изцапано личице.

— Искаш ли малко, тате? — каза гласът на Боти. И той мушна останките от шоколада в устата на баща си.

Фицдуейн усети вкуса му — наистина усети вкуса му.

— Боти се чувства отлично — каза познат глас. — Беше жулнат от един куршум, но е добре. Сега е ваш ред да се оправяте. Той наистина ме уморява.

Мониторите полудяха, но после значително се успокоиха.

Фицдуейн се усмихна и като напрегна всичките си сили, прегърна с лявата си ръка Боти. Момчето легна до баща си в тясното легло и се гушна в него, но скоро Килмара го вдигна оттам.

Фицдуейн вече спеше. Усмивката не беше слязла от лицето му.

Килмара погледна Фолей, после Катлийн.

— Вие двете сте голяма работа — каза той. — Не знаете кога да спрете. Добри хора — усмихна се. — Можете да се присъедините към рейнджърите по всяко време.

Линда Фолей и Катлийн Бърк се усмихнаха уморено. Току-що бяха свършили максималното, на което бяха способни за момента, поне така мислеха. Приемникът на Линда започна да издава сигнали и тя примирено вдигна рамене и отиде да отговори на повикването. На излизане се обърна и направи знака на успеха.

Катлийн беше изтощена. Гледаше Фицдуейн, а не мониторите. Подходът не беше научен, знаеше това, но и така забелязваше разликата. Сега мъжът имаше излъчване. Бореше се за живот.

— Колко време ще е нужно, за да се възстанови напълно? — попита Килмара.

— Това е невъзможен въпрос — ужасена отвърна Катлийн. — И преждевременен. Все още е в критично състояние.

— Само тялото му — каза Килмара.

Катлийн го погледна.

— Четири месеца, шест месеца, година. Ранен е лошо. Много зависи от самия човек. Кой е той все пак? Като изключим някой фермер, който случайно се е спънал в пушката си, жертвите с огнестрелни рани са рядкост в тази част на света. А ето и вас самите — тя посочи Килмара и въоръжените рейнджъри, които охраняваха Фицдуейн. — Хора с оръжие в моята болница. Това не ми харесва. Иска ми се да вярвам, че е необходимо. Бих желала да знам защо е нужно.

Килмара се усмихна.

— Ще ви кажа на чаша чай или може би нещо по-силно. Заслужили сте го.

Намериха малък офис зад стаята на сестрите. Една сестра им донесе две големи чаши чай, а Килмара извади своята манерка. Катлийн би пийнала една глътка, но все още беше на повикване. Килмара доля в чая си и ароматът на ирландското уиски изпълни въздуха. Той наистина не проумяваше как човек може да пие скоч.

— Вашият пациент — Хюго Фицдуейн — е анахронизъм. Първият Фицдуейн, дошъл в Ирландия преди седемстотин години, бил нормандски рицар. Понякога си мисля, че Хюго има повече общи неща с него, отколкото с двайсети век. Живее все още във фамилния замък и държи на ценности като чест и дълг и саможертва в името на каузи, в които вярва, и хора, които обича.