Виктор О'Рейли - Правилата на лова

След тренировката той се изкъпа и се върна на работа освежен. Подхвърлянията на Паяка запази на заден план в паметта си. Купчината върху бюрото му беше станала още по-висока. Чакаше го много работа.

Районна болница в Конимара — интензивно отделение

Обзе го ужасно чувство.

Не можеше да го оприличи, нито да разбере къде беше или какво се бе случило. По страните му се стичаха сълзи. Отвори очи. Нямаше усет за място, време или причина.

Светлина. Шумове. Електронни шумове. Странни звуци при дишане. Той не дишаше! Ужас, абсолютен ужас. Мрак. Мъка. Тъмнина. Нищо.

Малко спокойствие.

Време за кошмари. Той отново се събуди и се задави, обзет от отчаяние. После изгуби съзнание.

Доктор Линда Фолей работеше със старшата сестра от интензивното отделение Катлийн Бърк. Тя щеше да се грижи лично и единствено за Фицдуейн, докато той напусне интензивното отделение. Ако изобщо го напуснеше.

Линда Фолей се почувства неловко, когато погледна пациента си. Нещо определено не беше наред — не само физически, имаше и нещо друго. Доктор Фолей притежаваше способността да усеща тези неща. Това беше дар, но едновременно с това и бреме.

Двете заедно провериха кръвното налягане и кръвните газове през артериалната система, венозното налягане, нивото на кислорода в кръвта; преслушаха със стетоскоп дихателните пътища; наблюдаваха мониторите.

Линда Фолей забеляза, че Фицдуейн има високо кръвно налягане и ускорен пулс.

— Има ужасни болки, бедният нещастник.

И тя предписа морфин под формата на циклиморф.

Катлийн, загрижена за телесната му температура, прибави нови одеяла. Провери раните му и смени превръзките там, където беше необходимо.

Фолей огледа футуристично изглеждащата стая, сякаш търсеше някакво вдъхновение, и разкърши шия, за да освободи поне част от напрежението. Мускулите я боляха. Беше смъртно уморена и големите количества черно кафе вече разяждаха нервите й, но нямаше намерение да остави този случай, докато не потръгнеше на добро. А засега беше зле. Не, нещо наистина не беше наред.

Той ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Постепенно възвръщаше, макар и упоени с наркотици, сетивата си за света. Събуждането щеше да бъде ужасяващо. Според нея интензивното отделение не би могло да бъде по-нечовешки враждебно. То беше паметник на хигиената и напредналите технологии, но не правеше нищо за човешката психика. Беше обляно в светлина, студено и стерилно, пълно с кабели и писукащи монитори. Човек можеше да се втрещи, като се събуди на такова място, дори и да знае, че в момента го лекуват.

В случая на Фицдуейн липсваше чувство за приемственост. Той беше откъснат от нормалния си живот, сериозно ранен и захвърлен в една враждебна и чужда среда. Дезориентиран, щеше да изпадне в параноя. Всичките му системи — сърдечносъдова, дихателна, отделителна, имунна — реагираха много драстично на нараняванията му и в резултат на това щеше да последва пълно умствено и физическо изтощение. На всичко отгоре първите хора, които щеше да види, щяха да бъдат със стерилни маски и бели престилки.

Щеше да види само очи.

Чувство за сигурност можеше да получи от гласовете на екипа в интензивното отделение. Тези гласове бяха животоспасяващи. Те доставяха човешкия елемент, връзката с човешкия дух. Линда Фолей смяташе, че възстановяването е само донякъде физически процес и преди всичко е свързано с ума. По дяволите, това беше. Духът на този пациент беше наранен по някакъв начин. Не можеше да каже как бе разбрала това, но знаеше, че е права. Липсваше му желание да се съвземе.

Във връзка със значителната кръвозагуба и ниската телесна температура Фолей го беше държала на вентилатора — животоподдържащата машина — шест часа след операцията и после постепенно го беше отбила от нея. Сега вече дишаше сам с кислородна маска на лицето. Беше с нея от два часа. Скоро щеше да се наложи да я свалят.

Фицдуейн отново отвори очи.

Катлийн се надвеси над него и каза:

— Здравей, Хюго. Аз съм Катлийн. Ти си опериран и всичко мина добре.

Очите на Фицдуейн се напълниха със сълзи. Погледът му се замъгли, гърлото му беше пресъхнало и възпалено. Опита се да каже нещо. Не излезе никакъв звук. Катлийн намокри устните му с малка гъбичка.

После се чу нещо като пъшкане. Катлийн се наведе по-близко. Той проговори отново, но след това изгуби съзнание.

— Какво каза? — попита Линда Фолей.

Катлийн беше озадачена.

— Боти или ноти — отвърна тя. — Каза, че той… те… били мъртви, мисля. Все още е много упоен. Просто бълнува.