Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Токио е пълен с лъскави черни лимузини, от които поне десет хиляди ще бъдат тазгодишен модел тойота, помисли си Адачи. Тази следа не изглеждаше обещаваща. Жалко, че убийците нямаха предпочитание към кадилаците или мерцедесите. И двете марки бяха сравнително необичайни и бяха предпочитани от якудза . Поне щеше да му бъде указано накъде да търси. Другото хубаво нещо, когато опреше до якудза , беше, че обикновено имаше резултат. За да не бъде безпокоена от полицията, якудза имаше полезния обичай да предава някой заподозрян. Дори да не беше виновен, той се признаваше за такъв, така че полицията приключваше случая. В замяна нароченият извършител получаваше по-лека присъда, а щом излезеше от затвора, бандата го посрещаше и празнуваше с него. Беше обикновен начин за някой от членовете на мафията да се докаже пред своята група. Това, така да се каже, беше част от системата на чиракуването.

Веднъж Адачи беше описал тази обичайна практика пред западна група от гостуващи полицаи и те бяха ужасени. Адачи обаче смяташе, че този обичай беше за препоръчване. Никой якудза не действаше по собствена инициатива; действията винаги бяха диктувани отгоре, затова представата за специфична вина или невинност беше доста академична. Второ, този обичай включваше в себе си и задържане нивото на престъпността. Една якудза банда нямаше нищо против да се отказва от някой свой член от време на време в продължение на няколко години, но навреждаше на практическите действия и морала, ако половината банда беше зад решетките. Накрая това доста улесняваше работата на полицията и съда, което беше добре не само за тях, а и за данъкоплатеца. Всички имаха изгода.

— И нищо полезно като номер на кола? — подсказа му Адачи.

— И подписани самопризнания — отвърна Фудживара. — Засега нищо такова не се е появило на сцената. Обаче един полицай в кобан на няколко пресечки от мястото видял паркирана тойота „Краун Роял Сълуунс“ със същия цвят и от същата година и взел номера й по навик. Шофьорът ровел нещо в багажника. Когато го разпитал, онзи отговорил, че спукал гума и току-що привършил със смяната й. Полицаят изразил съчувствие и го пуснал. Отбелязал само номера в бележника си и повече не се замислил за това, но когато го разпитахме отново, каза, че едно нещо му направило впечатление впоследствие — ръцете на шофьора били чисти, а униформата му безупречна. Естествено би могъл да работи с ръкавици, докато сменя гумата.

— Погледнал ли е документите на шофьора? — попита Адачи. И на него му беше минало през ум, че шофьорът може да е носел ръкавици. Дори таксиметровите шофьори носеха ръкавици в Япония, а един съвестен шофьор сигурно винаги е готов да посрещне такава случайност като спукването на гума.

— Не — каза инспекторът. — Не е имало определен повод. Би било неучтиво да разпитва някого, който току-що е сменил спукана гума и очевидно бърза.

Адачи изсумтя. Нямаше нищо против учтивото отношение към гражданите, но като повечето полицаи вярваше, че един-два допълнителни въпроса рядко отиваха на вятъра. Невинният не би трябвало да крие нищо. Разбира се, всеки човек има нещо, което предпочита да не се знае. Сети се за Чифуне и нейните тайни и за дискретността, с която поддържаха спорадичната си връзка.

— Една кола, а не две? — подхвърли той.

— Една кола — каза Фудживара. — Макар че може да се е свързала с другата, която е била по-близо до целта. Но марката, моделът, описанието и времето съвпадат.

— Имало ли е някой друг в колата?

— Полицаят не знаеше — каза Фудживара. — Прозорците били с тъмни стъкла. Каза, че май му се видял човек на предната седалка, но за задната нямал представа.

— Запишете този полицай в моя списък от боклуци — кисело добави Адачи. — Изглежда се смята за социален работник, а не за полицай. Какъв смисъл да има кобанс навсякъде, ако полицаите в тях не си отварят очите!

— Записал е номера — каза Фудживара в защита на патрулния полицай. Всъщност смяташе, че критичността на Адачи е оправдана, но полицаите по улиците му бяха симпатични. Инспекторът беше прекарал значително по-дълго време по район, отколкото Адачи. — И ние издирихме колата.

— Това да не е телевизионно шоу-викторина — каза Адачи.

Фудживара се засмя.

— Това ще ви хареса, шефе — каза той. — Регистрирана е на името на братята Намака и е една от личните им коли.

Адачи го гледаше втренчено.

— Е, аз съм слисан — каза той. — Първо значка, а сега това.