Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Тръгна да го търси и го намери под чорапите си. Беше намбу, трийсет и осми калибър, модел шейсета година, с петкамерен цилиндър. Не беше кой знае какво в сравнение с американското лично оръжие, но в мирна Япония изглеждаше като истински трепач. С нежелание закопча проклетото нещо, както и две автоматични зареждащи устройства, за да балансират тежестта му. Заповедите са си заповеди.

Мина му през ум, че по-голямата част от японците никога не бяха пипвали оръжие. Не би го правил и Адачи, ако имаше избор, но в Японските отбранителни сили оръжието не се носеше само по желание.

Адачи беше прекарал известно време в парашутните войски, но никога не беше свързвал сериозно живота си на военен с нуждата да се убива. Той просто се радваше на приятелството на другарите си и изпитваше удоволствие от скачането с парашут. По време на учение в Атсуджи гледаше с изненада и страхопочитание американските десантчици с пехотински значки и Пурпурни сърца 6 6 Американско военно отличие, което се дава на всеки член на въоръжените сили, ранен в акция. — Б.пр. . Не можеше да си представи как се убива нарочно друго човешко същество.

Адачи изсърба купичка билков чай и хапна малко ориз, няколко мариновани чушки и една печена на грил рибка. Поклони се към фамилната икона, която държеше в една ниша във всекидневната, и се отправи към метрото. Имаше сенки под очите, когато преди малко се беше огледал в огледалото, но като изключим обяснимата умора — беше спал само около три часа — чувстваше се страхотно.

Нямаше още седем часът, а влакът беше претъпкан с тръгнали за работа сараримен — служители на заплата в сини или сиви делови костюми, бели ризи и консервативни вратовръзки. Притиснати между тях бяха ОД — офис дамите: обобщаващо име за всички жени-служителки. Някои ОД може и да имаха университетски дипломи и висок ценз, но дори и с тях сериозната работа принадлежеше на мъжете. Задължение на една ОД беше да прави чая и да почиства, да се покланя красиво и да се омъжи. ОД беше второкласен гражданин.

Адачи се смяташе за сравнително прогресивен, но си признаваше, че бе приел съществуващото положение, докато не срещна Чифуне. Сега откри, че гледа на всички ОД, както и на другите японски жени, с нов интерес. Ако Чифуне беше представителка на истинската същност на японската жена, то тогава интересни времена очакваха страната.

Той измъкна сгънатия брой на „Асахи Шибуми“ от джоба си и прегледа набързо новините. Имаше нов скандал за взимане на подкупи в Диет, японския парламент, а американците се тревожеха за търговския баланс.

Както винаги, нищо ново. Той сгъна умело вестника — беше истинско изкуство като оригами да направиш такова нещо в мотрисата на метрото в часа пик, но опитът си казваше думата — и провери борсата. И там нищо ново. Индексът Никкей все още се покачваше. Ден след ден това беше всичко, което правеше. Изглежда, половината японци купуваха акции. Стойностите на имотите ставаха безумно високи. Адачи беше доволен, че е бил парашутист. С нищо не можеше да се сравни усещането при скачането, което ти напомняше, че онова, което се издига, трябва и да падне. Той инвестираше, но предпазливо.

Влакът се полюшна и Адачи вдигна глава. На около два метра една млада и доста симпатична ОД гледаше към него с леко тревожно изражение. В следващия миг тя срещна погледа му. В очите й се четеше мълчалив зов за помощ. Мотрисата беше претъпкана. Притиснат точно зад нея, с безизразно лице, беше един кръглолик сараримен на средна възраст.

Практиката беше добре позната. Мъжът се притискаше към някоя жена в претъпканото метро и започваше с опипване или нещо друго да се възбужда, уверен, че тя няма да се оплаче. Жената на Запад ще се откъсне от своя нападател или ще протестира по друг начин. Японските жени бяха възпитавани в подчинение. Другите пътници, притиснати един до друг, но потънали всеки в своя свят, не се намесваха.

Адачи въздъхна. Чифуне щеше да го довърши. Той си проправи път към обсадената ОД, докато накрая застана до нея и се усмихна на онзи сараримен. Той отвърна несигурно на усмивката му. Адачи се пресегна и приятелски сложи ръка на рамото му, после стисна. Смяташе, че е уцелил мястото. Лицето на мъжа замръзна от болка и пребледня, а на следващата спирка той се изстреля от мотрисата с ракетна скорост.

Момичето погледна неспокойно Адачи. Той беше й помогнал, но това беше необичайно. Не беше сигурна какво щеше да последва. Адачи й намигна и тя се изчерви. Той не можа да измисли какво друго да направи и тогава си спомни, че имаше цял куп от онези идиотски рекламни визитки на Столичното управление на полицията в джоба си. На тях беше изобразен талисманът й — една мишка, наречена Пеопо, и бяха изписани номерът за спешни случаи — сто и десет, както и името, рангът и телефонният номер на съответния служител. Това беше нещо, което се даваше на гражданин, а не на якудза, ако човек не искаше да му се присмеят. Момичето, изглежда, се поуспокои и направи малък благодарствен поклон. Стигнаха до спирката на Адачи и той се усмихна набързо и слезе.