Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Екипът на Адачи работеше в голяма и открита канцелария на шестия етаж.

Проектът на залата предвиждаше всеки да може да наблюдава действията на другия. Това не беше идеалът за съсредоточена индивидуална работа, но беше отличен начин за наблюдение и интегриране на групата.

В отдела на Адачи имаше трийсет детектива заедно с него самия. Разполагането им в залата беше на три острова от осем детектива и един сержант, а останалите три бюра край прозорците бяха за двамата инспектори и старши инспектор Адачи, когато не се намираше в кабинета си. Надолу по коридора имаше единични стаи за разпит и всеки, който се нуждаеше от усамотение или искаше да се съсредоточи, отиваше там за известно време.

На деленето от групата за по-дълго време не се гледаше с добро око. Груповата система, основата на японската обществена култура, им беше служила добре. Най-често чуваната поговорка в Япония беше: „Стърчащият гвоздей попада под ударите на чука.“ Системата насърчаваше индивидуалната инициатива, но само доколкото допринасяше за прогреса на групата.

Колкото до Адачи, той се изненадваше колко много гвоздеи стърчат в наше време, но си мислеше, че вероятно винаги са били толкова в действителност. Номерът беше да се избегне чукът, а най-добрият начин за това беше да не бъдеш възприеман като гвоздей. От друга страна, гвоздеите можеха да се съберат в група. Така или иначе в Япония беше трудно да се избегне групата.

Когато Адачи влезе, повечето от бюрата вече бяха заети. Детективите му бяха специално подбрани. Да попаднеш в тази елитна единица се считаше за привилегия, но и се изискваше огромна всеотдайност. Хората му работеха обикновено по седемдесет-осемдесет часа седмично, а на всичко отгоре пътуваха по близо три часа дневно и присъстваха на почти задължителното групово пиене след работа.

По-голяма част от хората му бяха небръснати и с мътен поглед след нощното будуване. Убийството на куромаку не беше дребна работа и неговото разследване изискваше сериозни усилия. Освен това от само себе си се разбираше, че след убийство първото денонощие е от решаващо значение. Материалните следи и улики бързо се губеха. Човешката памет имаше кратък живот. Трябваше да се търси и разпитва колкото може по-бързо. Това беше обичайна практика, приета с разбиране от всички.

Адачи изпита известни угризения, че не беше стоял цяла нощ с хората си, но после размисли и реши, че бе допринесъл за разследването по свой собствен начин. Във всеки случай неговата дясна ръка — инспектор Джим Фудживара — беше възможно най-надежден човек. Работеха заедно вече три години и се познаваха добре. Фудживара, здрав и набит мъж, наближаващ петдесетте, беше направил кариера с много труд. Имаше повече опит на улицата от Адачи и енциклопедични познания за якудза. Уменията им взаимно се допълваха, затова работеха добре заедно. Адачи се почувства късметлия.

Той седна зад бюрото си, а Фудживара седна срещу него. Един детектив донесе чай. Беше обут в домашни чехли, както повечето други. В Япония се прекарваше толкова време на работното място, че беше обичайно да търсиш начин да се чувстваш колкото може по-удобно, като у дома си. А естествено никой не носеше обувки у дома. Те се събуваха отвън, до вратата. Беше истинско варварство да се внася мръсотия от улицата в дома, а и без това обувките бяха достатъчно неудобни, за да може човек да почива с тях.

Върху бюрото на Адачи имаше купчина доклади, висока около петнайсет сантиметра. Беше успял да си открадне малко почивка през миналата нощ, но такива моменти щяха да бъдат рядкост, преди да открият убийците на Ходама. Щеше да има работа, работа и още работа. Така правеха японците.

Адачи посочи докладите.

— Фудживара-сан, виждам, че сте били много заети.

Фудживара прие загатнатия комплимент. Откритата похвала беше необичайна. От всеки се очакваше да върши работата си възможно най-добре и той го правеше. Всичко друго би било необичайно. Нямаше нищо изключително в това да изпълняваш задълженията си.

— Привършихме с разпита на съседите и получихме всички доклади от кобанс и полицаите с коли в района. Имаме и предварителните доклади от патологията и лабораторията по криминалистика. Бележим известен напредък.

— Случаят е решен? — каза Адачи полуусмихнат.

— Не съвсем, шефе — ухили се Фудживара. — Смятам, че по този случай наистина ще си заслужим заплатите.

Адачи стана сериозен. Фудживара продължи:

— Имаме няколко показания за появата на две черни лимузини в този район около седем сутринта… Моделите били тазгодишни тойоти „Краун Роял Сълуунс“. Колите били забелязани, защото двете карали в конвой и хората се замислили коя ли важна особа е вътре. Иначе нямало нищо подозрително. Стъклата били тъмни и свидетелите нямали представа колко хора има вътре и кои са те. Все пак имаме достатъчно доказателства, че убийците са пристигнали и отпътували в тези две коли.