Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Жизненоважно беше да се лети ниско. Дробът на Фицдуейн беше перфориран. Колкото по-високо летяха, толкова въздухът ставаше по-рядък и се увеличаваше налягането в дроба, а оттам и рискът от белодробна недостатъчност.

За офицера от Делта, трениран в бръснещите полети, ниско действително означаваше ниско. Това беше най-вълнуващият и страховит полет в живота на неговия другар-рейнджър. За жалост Ханигън не можа да му се наслади. Без седалка, той трябваше да работи коленичил. Шумът и вибрациите на хеликоптера означаваха, че трябва зорко да бди за жизнените показатели на ранения пътник. Непрекъснато му мереше кръвното налягане и пулса, проверяваше маниакално проходимостта на дихателните му пътища, внимаваше да не се разместят системите.

Когато хеликоптерът пристигна в Районната болница в Конимара, Ханигън смяташе, че вероятността Фицдуейн да оживее, е нищожна.

Полетът отне трийсет минути. Бяха изминали четирийсет и пет минути от раняването.

Майк Джилмартин, военният лекар-консултант, беше запознат със случая по радиовръзката и вече поставяше диагноза, докато екипът му се трудеше.

Анестезиологът консултант Линда Фолей провери дихателните пътища. Очевидно раненият не можеше да диша напълно самостоятелно.

— Маска — каза тя.

Веднага му беше поставена кислородна маска, свързана с кислородна торбичка, която една сестра започна да стиска ръчно, за да изпраща кислород към пациента.

Той беше восъчнобял, а кожата му беше лепкава от пот и студена на допир. Беше зашеметен, но се бореше за живот. От раните му се процеждаше сламеножълта серозна течност, дрехите му бяха подгизнали от съсирена кръв. При по-внимателна проверка ставаше ясно, че вдишваше мъчително трийсет и пет пъти в минута, а кръвното му налягане беше над осемдесет, но почти недоловимо. Пулсът му отчиташе сто и четирийсет удара в минута.

Фицдуейн показваше една основна животинска реакция при сериозно нараняване. Освободен от своето съзнание, той отрязваше достъпа на кръв до по-маловажните места и съхраняваше притока на кръв към мозъка, за да може тялото му да се бори.

Джилмартин перкутира гърдите му и като чу глухия звук, незабавно нареди дренаж. Той бързо инжектира местна упойка и без да чака от три до пет минути, за да може наркотикът да подейства напълно, направи разрез в мускулите на петото междуребрено пространство и разтвори мускула с форцепс.

Това се оказа недостатъчно. Той бръкна с пръста на облечената си в хирургическа ръкавица ръка, за да отвори раната още повече, после постави в нея четирийсетсантиметрова пластмасова тръбичка.

Смесица от яркочервена артериална и синкава венозна кръв рукна навън в тъмночервена струя към контейнер на пода. От него стърчеше още една тръбичка, която освобождаваше въздуха, излизащ от дроба на Фицдуейн. През първите две минути изтече половин литър кръв.

Без да съзнава къде се намира, в безсъзнание и шок, Фицдуейн започна да се мята. Анестезиологът и нейният екип го наблюдаваха загрижено и бързо се заеха да залепят с лейкопласт канулите на венозните системи. Те можеха съвсем лесно да излязат от вените и да се забият в тъканта.

Джилмартин оголи ранения крак и направи нова стягаща превръзка, докато една сестра правеше притискане с ръка. Кракът беше неестествено бял — признак, че феморалната артерия и вена са увредени. Освен това очевидно имаше и многократно счупване.

— Каква кървава каша — каза той. — Да го подготвим за операционната.

Подготовката продължи. Кръвното налягане на Фицдуейн бавно се подобри на сто и десет на деветдесет, а пулсът му спадна до сто удара в минута.

Вече беше достатъчно възкресен за операция.

От пристигането му в болницата беше изтекъл половин час. От стрелбата по него бяха минали час и петнайсет минути.

Вкараха го в операционната.

Токио, Япония, 3 януари

Чифуне си тръгна някъде призори.

Адачи беше отворил едното си око, когато тя докосна с устни неговите, но не беше възразил. Никога не беше оставала за цялата нощ при него и отказваше да обясни защо. Така стояха нещата. След време можеше да се променят. Междувременно убийството, кендото и продължителното любене бяха достатъчно изтощаващи. Той отново заспа.

Събуди се напълно едва когато изпищя будилникът. Японската електронна индустрия вярваше в нововъведенията, а това абсурдно нещо, което беше часовник във формата на папагал, бяха купили заедно през една неделя, когато се разхождаха безцелно из Акихабара. То изглеждаше ужасно, с дигитален циферблат, който наднича от стомаха му, и звучеше отвратително, но наистина успяваше да го събуди сутрин и имаше някаква сантиментална стойност. Въпреки всичко беше твърдо решен да го гръмне в най-скоро време, което го подсети… Къде беше пистолетът му?