Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Хубаво е, че се усмихваш, Спенс — каза тихо Шванберг. — Трябва повече да се усмихваш и по-малко да се тревожиш — той кимна на Палмър. — Чък, да поговорим още малко за Адачи-сан. Последния път нямахме късмет. Нека този път да не правим грешки. А след Адачи ще се справим и с Фицдуейн. Той ще ни бъде за кратко от полза, но аз нямам вяра на това копеле.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 1 юли

Генерал Килмара си сложи наушници и се взря през увеличаващия 30 пъти бинокъл, който бе нагласен като оптически мерник, използван от снайпериста.

Мишена, отдалечена от 1800 метра, изглеждаше на не повече от 60 метра разстояние, на което да извикаш, ще те чуят. От друга страна, всяко трепване или движение на тялото на стрелеца се увеличаваше тридесеткратно. Това пък бе недостатъкът на стрелбата от голямо разстояние. Самият факт, че живееш, че сърцето ти тупти, че нервната ти система реагира на това, което я заобикаля, че правиш нещо толкова нормално, като да дишаш например, се обръщаше срещу теб. Решението бе в опорната точка. Колкото по-точна е пушката ти, толкова повече и най-лекото трепване — ако прицелването поначало е било правилно — щеше да изпрати куршума вън от целта. А това бе само началото.

И други величини участваха в управлението. Вятърът и атмосферните условия бяха основните, но имаше и много още.

Правилно ли бе сменен експлозивът? Точно ли са направени нарезите на цевта? Не са ли износени? Не е ли сложено в цевта малко повече масло, отколкото трябва?

Килмара беше наблюдавал уменията на някои от най-добрите стрелци и след това бе разговарял с много от тях. Той не беше религиозен, но в крайна сметка бе стигнал до заключението, че за тези, които бяха въплъщение на съвършенството, това бе нещо повече от наука. То бе нещо почти свръхестествено.

Проснатият по очи на 20 м от Килмара стрелец беше забравил за него. Той лежеше там като в транс до момента, в който изскочиха три от мишените.

Последва пауза от около половин секунда, през която стрелецът „запечата“ картината и мислено програмира действията си, след което се чуха три последователни глухи изстрела, характерни за огромната 50-калиброва полуавтоматична „Берета“. Във въздуха се вдигна прах от рикоширалите куршуми. Три попадения. Всичките бяха в десетката, макар че едното бе на ръба. Като се имаше предвид ефикасността на използваните за всякакъв вид цели бронебойни куршуми, всичките попадения щяха да бъдат смъртоносни, но снайперистът поклати недоволно глава. След прострелването на Фицдуейн той се бе вманиачил и тренираше при всеки удобен случай.

Онзи ден трябваше да бъде по-бърз. Мисълта за последствията от това, че се е оказал по-бавен от желаното, не го напускаше. Едно малко момче, което лежи с пръснат череп. Фицдуейн, потънал в кръв, с гаснещи очи.

Не беше достатъчно добър. Дълбоко в себе си той го знаеше. Можеше, наистина можеше да се справи по-добре.

Килмара остави бинокъла и се приближи до стрелеца. Снайперистът се беше изправил и бе зает с обичайната проверка на оръжието след стрелба. Едва след като се увери, че в затвора на пушката няма патрон, Килмара го заговори:

— Ал, помниш ли полковник Фицдуейн?

Лонсдейл не козирува. При рейнджърите козируването бе запазено за парадите. Но се усмихна малко унило.

— Едва ли мога да го забравя, генерале — каза той. — Видях го прострелян и след това бях при него в болницата няколко пъти. Щеше ми се да бях по-бърз!

Килмара нямаше време да слуша обясненията му какъв би могъл да бъде.

— Ал, полковник Фицдуейн пита за теб — каза той. — Как мислиш, ще можеш ли да стреляш точно от бавно движеща се платформа, висока около 300 метра?

— Колко бавно? — попита Лонсдейл.

— 30 до 50 метра в час — отговори Килмара. — Може и по-бавно да е. И още една подробност…

Той замълча.

— Ще бъде през нощта.

Токио, Япония, 10 юли

Адачи се бе възстановил от болестта, но не можеше да се пребори с чувството за отчуждение и измяна, което го беше обзело след самоубийството на прокурора и опита за покушение на Фудживара върху него. Подреденият му свят бе разклатен и сега след завръщането си бе открил, че му е почти невъзможно да поеме ролята си на шеф на групата. След като Фудживара, най-довереният му подчинен, е бил подкупен, то тогава всеки един от оперативната група би могъл също да стане предател. Всички бяха заподозрени. На никого не можеше да се вярва безрезервно. А след като нямаше човек, на когото напълно да разчита, той всъщност трябваше да работи сам.