Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Една глава се надвеси надолу и Ога стреля. Главата се сви, но Ога реши, че беше пропуснал. Прокле се, че бе стрелял излишно и така беше предупредил мъжете на покрива.

Чифуне приклекна до него. Стълбището отвеждаше към една отворена врата. Прецени мислено разстоянието, ъгъла на стрелба и последиците от взрива, ако евентуално се изстреляше граната. Другата възможност бе да се изкачи стълбището под открит обстрел. Преимуществото щеше да остане в полза на охраната, а двамата с Ога със сигурност нямаха изненадата за свой съюзник.

Не можеше да вини Ога, че бе стрелял. Ако в долната част на кулата бе имало хора, двамата с Ога биха били мъртви, при условие че той забавеше дори със секунда своята стрелба. Войната, подобно на повечето неща от живота, също изискваше непрекъснат низ от избори. Човек вземаше решения, постъпваше съобразно тях и поемаше последствията от собствените си решения, в случай че те се окажеха неправилни. Съжаленията рядко имаха конструктивен ефект в подобни ситуации.

Ога сменяше пълнителите, затова Чифуне обстрелваше с непрекъснати картечни откоси местата, където според нея се спотайваха враговете й. Но не виждаше нито един от тях.

— Какво бихте предпочели, сержант-сан: да се окажете под обстрел или да бъдете взривен? — попита тя, след което отново започна да стреля. Истинско удоволствие беше този модел „С-Маг“ с капацитет на пълнителя сто патрона. С лекота подаваше патроните и имаше ефикасността на лека картечница.

Ога веднага разбра предложението.

— Да опитаме! — извика той, показвайки с жест, че й пожелава късмет. Чифуне не го чуваше, но не можеше да изтълкува погрешно жеста. Усмихна се, разкривайки ослепителнобелите си зъби на сержанта.

Приведена в подножието на металната стълба, Чифуне изстреля гранатата почти вертикално нагоре. Представи си как снарядът влетява в диспечерската зала, продължава нагоре и се натъква на покрива на кулата.

Клекна на земята и закри с длани ушите си. В затвореното пространство взривът отекна с оглушителна сила, а ударната вълна я помете. Кулата се изпълни с отломки и прахоляци.

Чифуне постави втора граната в цевта и стреля отново, този път под различен ъгъл, в случай че покривът бе само пробит при първата експлозия. Последва втори оглушителен взрив, макар че ударната вълна този път бе по-слаба. Покривът или друга част от помещението горе явно бяха пробити и отворът разсейваше звуковата ударна вълна.

— Да се качваме! — извика Ога и се втурна към стълбището, а Чифуне го последва. И двамата бяха преминали през идентичен курс на тренировка по СЗП, затова без много разговори всеки от тях бе възприел поведение, позволяващо на другия да действа под прикритието на собствените му действия.

В полуразрушената диспечерска зала откриха две тела. Средната част на покрива се беше срутила вътре и под отломките се виждаше трето, затиснато под тях тяло. По метална стълба се стигаше до онова, което бе останало от покрива на контролната кула.

Ога се заизкачва по металната стълба, прикриван от Чифуне. Когато стигна до покрива, Ога изчезна за няколко секунди от полезрението й, след което се появи отново, усмихнат до уши.

— Смятам да се погрижа за Ренако — каза той. — Няма да е зле да хвърлите един поглед наоколо, Танабу-сан. Не се тревожете, напълно безопасно е да се гледа над парапета.

Въпреки уверенията на сержанта, Чифуне беше изключително предпазлива, докато бавно се надвесваше над парапета. Първия път хвърли само един бърз поглед, за придобиване на цялостно впечатление от ситуацията, а вторият оглед беше по-продължителен и по-задълбочен.

Няколко мъже от охраната седяха на земята с кръстосани по източен обичай крака, със сключени на тиловете ръце. Малко по-встрани от тях, също с ръце на тила, но облечен в ослепителни самурайски одежди, седеше друг мъж, който изглеждаше като изкопаема антика на фона на бойното поле от края на двадесети век.

Изправен зад пленниците, стиснал в ръце необикновеното автоматично оръжие, за което бе научила, че се казва „Калико“, стоеше Фицдуейн. Беше облечен в разкъсана бяла риза и широки панталони, а краката му бяха боси, но изглеждаше съвсем жив и се усмихваше.

Фицдуейн допря длани в жест на възхищение.

— Чифуне, никога не съм те виждал така красива, но преди това искам да разбера кой кого спасява тук?

Чифуне се изпълни с нежност към този мъж. Прииска й се да се втурне към него и да обвие ръце около врата му, да го люби, да го притиска в обятията си. Почувства как сълзите напират в очите й, но ги преглътна. Не помръдна. Опитваше се да овладее чувствата си. После започна да се смее. В първия миг не беше никак лесно, но после й хареса толкова много, че не искаше изобщо да престане. Въодушевлението взе връх над нея. Чифуне забрави чувството за контрол, което винаги беше неотменна част от същността и бе присъщо на всяко нейно действие. Чувстваше се освободена и радостна, изпълнена с вяра в бъдещето.