Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Не ме разочаровайте, Фицдуейн-сан. Хайде да се сражаваме като истински мъже.

Фицдуейн обходи с поглед касапницата наоколо, после спря очи върху Кей.

— Не ставайте смешен! — отвърна той. Старият „Калико“ отново беше в ръцете му. Гърмящата секира се бе оказала добра идея, но не копнееше да бъде в същото помещение, в което щеше да се взриви тя. Летящите с огромна скорост метални отломки обикновено не проявяваха подбор към потърпевшите.

— Бий се с мен, гайджин — изрева Кей и се втурна към Фицдуейн, размахал секирата над главата си.

„Това е човекът, който се разпореди да бъда убит и който едва не уби сина ми“ — помисли си Фицдуейн. Въпреки всичко изпита известно съжаление, когато натисна спусъка на „Калико“-то и десеткалибровият двойно целеви трасиращ снаряд просветна във въздуха, проби с лекота пищните самурайски одежди и разкъса на парчета красивото тяло на Кей Намака.

Останките от онова, което допреди миг бе тялото на президента на „Намака Корпорейшън“, се свлякоха на пода и по него потекоха множество алени струйки.

— Намака-сан — рече Фицдуейн по-скоро на себе си, — ние, гайджините, си имаме своите недостатъци, но знаем, наистина знаем много начини за убиване. Но това едва ли е основание за гордост.

В един далечен ъгъл на залата стоеше шефът на отдел „Охрана“ в „Намака Корпорейшън“. Раменете му бяха отпуснати, лицето му изглеждаше бяло като вар под самурайската бойна шапка и целият трепереше от страх.

Фицдуейн се приближи с небрежно насочен към ужасения мъж пистолет.

— Гото-сан — заговори меко той, — убеден ли сте, че сте избрали подходящото поприще за своята реализация?

Гото трепереше и не можеше да говори. Гайджинът бе убил петима въоръжени мъже за по-малко от минута и беше убеден, че той щеше да бъде шестият. Беше приел поста шеф на охраната към „Намака Корпорейшън“, за да присъедини енергията си към Намака кейрецу. Това бе станало след внезапната смърт на Китано-сан, но Гото никога не бе допускал, че ще бъде нещо повече от администратор. Насилието го караше да се поболява.

— Гото-сан, ако не искате да увелича броя на телесните ви отвори — каза Фицдуейн, — ще се изправите и ще ми покажете как да изляза оттук.

Обзетият от смъртен ужас мъж не помръдна. Фицдуейн стисна по-здраво оръжието и сега цевта сочеше право в челото на Гото.

— Моля — каза сухо Фицдуейн.

„Единствената причина да сме все още сред живите — размишляваше Чифуне, докато над главите им неспирно свистяха куршуми и се забиваха в стената на кулата, изтръгвайки парчета мазилка от нея — е тънкият двоен пояс от напълнени с пясък чували с височина шестдесет сантиметра и дължина около два и половина метра, зад които сме се прикрили.“

Първоначално не бе могла да си обясни какво правеха тук торбите, тъй като местонахождението им по никакъв начин не подсказваше тяхното предназначение, но после съобрази, че торбите с пясък вероятно се използваха като обезопасителни тежести, привързвани към стабилизиращите скиобразни дъги на хеликоптерите при силен вятър.

За нещастие чувалите бяха напълнени със ситен пясък и когато куршумите започнаха да ги пробиват, пясъкът започна да изтича с обезпокоително високи темпове. Само след няколко минути щяха да разполагат с достатъчно материал за правене на пясъчни замъци, но щяха да останат без прикритие. Не след дълго щеше да им се наложи да предприемат някакви мерки.

Сержант Ога лелееше по гръб, насочил своя „Хеклер и Кох“, МР 5, към горната част на кулата. От време на време се показваше някоя глава и някой правеше опит да ги обстрелва, но сержант Ога успяваше да държи положението под контрол, отвръщайки със стрелба на полуавтоматичен режим, за да пести амунициите. Чифуне констатира, че сержантът притежаваше талант за това. Такава точна стрелба не се постигаше единствено с обучението в специалните парашутно-десантни части.

— Как сте със СЗП-то, сержант-сан? — попита Чифуне. Имаше предвид воденето на сражения в закрити пространства, изискващи специални умения, които можеха да се придобият само при симулирани ситуации или при работа в група за антитерористична дейност.

Ога даде два последователни изстрела по посока на появилия се над парапета на покрива силует и във въздуха се спусна червена мъгла.

— Позабравил съм го, но спомените ми започват да се опресняват. Казват, че е като карането на колело. Дори когато остарееш, все още можеш да го правиш, с тази разлика, че ставите започват да скърцат.