Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Колкото и противно да му беше, Ога се опита да установи колко тела можеха да бъдат сглобени от останките в лимузината и дали щеше да открие кое от тях принадлежи на гайджина.

Няколко минути по-късно той се извърна, едва потискащ желанието си да повърне и загубил всякаква надежда. Трупът на задната седалка беше с приблизително същите размери, височина и телосложение като тези на Фицдуейн-сан и със сигурност спадаше към кавказко-азиатския антропологичен тип. Успя само да зърне ръчния часовник, който много приличаше на военния „Ролекс“, който носеше гайджинът .

Нямаше никакво съмнение. Гайджинът беше мъртъв. Дълбоко покрусен и шокиран, сержант Ога се върна при смачканата полицейска кола със свалени отличителни знаци и провери радиостанцията. За негова изненада, тя все още работеше.

Започна да докладва от мястото на събитието. Когато свърши, забеляза Танабу-сан, която правеше оглед на останките от лимузината. Не можеше да се каже, че е изненадан. Коанчо имаше собствени правила, а Чифуне Танабу определено преследваше свои собствени цели и проявяваше, макар не явно, силен интерес към гайджина. Ога отдавна бе забелязал това.

— Сержант-сан — обърна се към него Чифуне, — видяхте ли какво точно стана?

Ога забеляза, че тя изглежда по-скоро озадачена, отколкото натъжена, и това го изненада.

По правило човек трудно можеше да разбере работещите за Коанчо, но точно сега бе очаквал по-човешка реакция от нейна страна. Разказа накратко какво се бе случило.

Когато Ога свърши разказа си, Танабу-сан остана замислена около минута. След това го погледна и каза:

— Сержант-сан, мисля, че можем да си помогнем взаимно. Елате с мен.

Токио, Япония 28 юни

Чу звук като от зашлевяване на шамар. Последва втори.

Настъпи тишина и последва удар. Фицдуейн почувства болка и едва тогава осъзна, че вероятно той също беше потърпевш. Все пак не можеше да бъде сигурен. Усещаше силни болки в главата и не можеше да отвори очи. За миг си помисли, че отново се намира в болницата в Ирландия и в момента излизаше от упойка след хирургическата интервенция. Не беше малка работа да си прострелян. Искаше му се да потъне в забравата на съня.

Но тогава усети втори удар, този път по-силен.

— Катлийн — укорително измърмори той. Защо го удряха?

Чуваше гласове от разговарящи хора, но не разбираше какво говореха. Това беше странно. Почувства някакъв мокър студ и започна да кашля задавено. Всичко бе потънало във вода, която пълнеше устата и ноздрите му и прииждаше непрекъснато. Сякаш се намираше под водопад и се давеше. Не можеше да диша.

Водопадът изчезна. Отвори бавно очи. Те отказваха да фокусират добре, но над него като че ли имаше нещо дървено. Виждаше линиите, където дъските се съединяваха и странно, но предметът му приличаше на каца. Какво можеше да прави каца тук?

Постепенно очертанията на предмета над него станаха поясни. Следващата непосилна задача бе да накара мозъка си да направи някаква асоциация с въпросния предмет. Внезапно като кола, която не може да запали и се налага да бъде бутана, докато нагнети достатъчно висок заряд, Фицдуейн почувства как нещо просветна в съзнанието му. Клетките на мозъка му започнаха да функционират нормално и още в този момент си пожела това да не бе ставало. Защото откритията, които направиха, бяха най-неприятните в целия му досегашен живот.

Не се намираше в Ирландия и над него не беше се надвесила медицинска сестра. Намираше се в Япония, а мъжът, който се „грижеше“ за него, ако се съдеше по татуировките, части от които се виждаха по гърдите и ръцете му, нескрити от кимоното, беше якудза . А кацата не беше каца, а дървено ведро с въже вместо дръжка.

Беше в съзнание и виждаше, но продължаваше да се чувства отпаднал и унесен. Даде си няколко минути, а след това, когато якудза се обърна с гръб, събра сили и се опита да се изправи. Но в същия миг якудза се извъртя и сякаш от разсеяност го изрита в стомаха, при което Фицдуейн отново се озова по гръб.

„Лошата новина — каза си Фицдуейн — е, че сега се чувствам още по-отвратително. Добрата новина, ако трябва да погледна оптимистично на ситуацията, е, че сега вече със сигурност зная, че туземците не са дружелюбно настроени. А знанието, както казват, е сила.“

Изглежда, всякакви опити бяха безнадеждни. Затвори очи и се опита да въведе някакъв ред в мислите си. Явно, че беше упоен, но нямаше никаква представа как бе станало.