Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Какво можеха да предприемат Намака? Отново запрелиства сводките на техните информатори. Какви бяха предпочитанията им? Какво имаха възможност да предприемат?

Докладите на Коанчо не подлежаха на съблюдаването на полицейските нормативни разпоредби и достъпът до тях се ограничаваше от изключително строги мерки за сигурност. Освен факта, те съдържаха обширни анализи и предположения, част от които изразяваха сериозни убеждения, а други имаха чисто провокиращ характер. Чифуне прослуша няколко записа, изгледа записите, направени с тайно монтирани камери, и продължи да чете през цялата нощ. Изпълнителят и Мозъкът — всички нишки отвеждаха към двамата братя. Не можеха да се предскажат всички подробности, но пределно ясно изпъкваха някои поведенчески модели.

Някъде в ранните часове на утрото в съзнанието й се зароди неясно предчувствие за това какъв щеше да е следващият ход на братята Намака. Вече бе открила по какъв начин можеше да бъде решен проблемът с отстраняването на денонощната полицейска охрана, под която се намираше Фицдуейн. За съжаление беше по-трудно да се определи какъв да бъде ответният ход. Но последното заключение оставаше в сила: Фицдуейн-сан беше уязвим. Каквито и привидни мерки за сигурност да вземеха, Фицдуейн трябваше да бъде уязвим, ако искаха да предизвикат някакъв ход от страна на Намака.

Фицдуейн вечеря в хотелската си стая във „Феърмонт“, а след това до късно през нощта преглеждаше записките си.

Когато затвори очи, си спомни баща си, спомни си колко много го обичаше и колко осезаемо чувстваше неговата загуба. Джон Фицдуейн бе загинал при злополука по време на авиационни учения, когато Фицдуейн бе едва петнадесетгодишен. Болката от загубата му се появяваше всеки път, когато Фицдуейн си спомняше за баща си.

Малцина мъже от рода Фицдуейн бяха умрели в леглата си. Преждевременната смърт бе нещо като традиция за неговия род.

„Не искам Боти да остане сам — помисли си Фицдуейн. — Досега съм поемал достатъчно рискове.“

После заспа.

Токио, Япония, 28 юни

— Добро утро, сержант-сан! — бодро поздрави Фицдуейн. След продължителната работа до късно предишната нощ Фицдуейн бе спал малко, но дълбоко. След няколко дни щеше да се върне в Ирландия и много скоро щеше да види Боти и Катлийн. Тъгуваше за тях. Но преди това трябваше да купи някои неща. Боти беше привилегирован, защото имаше любвеобилен баща, който го бе научил да очаква подарък при всяко завръщане, а Катлийн заслужаваше нещо специално.

Тази сутрин Фицдуейн непрекъснато мислеше за дома си. Посещението в „Намака Стийлс“ не беше обсебило мислите му. Навън, за разлика от предишните дни, грееше слънце, влажността на въздуха бе поносима и той се чувстваше добре. И ако се изключеше характерът на предстоящото му посещение, той наистина се наслаждаваше пълноценно на оставащите броени дни от престоя му в Япония, и ако трябваше да бъде поточен, обект на интереса му бяха най-вече японците. Вярно е, че човек се нуждаеше от търнокоп и рудничарска лампа, за да пробие стената, с която те се обграждаха, но вътре го очакваха щедри награди. Сержант Ога беше най-удачното потвърждение на тази теза.

Ога и застъпилите дневно дежурство се поклониха.

— Сержант Ога, наистина ще ми липсвате — рече Фицдуейн. — Започвам да свиквам да прекарвам всеки ден от живота си в компанията на четирима от най-добрите детективи на ТСПУ и просто искам да знаете, че съм ви благодарен за това, което правите. Ако не бяхте вие, вече можеше да не съм сред живите. Естествено тогава нямаше да знам, че не съм, но съм ви много задължен, че в момента съм.

Сержант Ога се изчерви. Не разбра точно какво казваше гайджинът, особено последните му думи, но чувствата, вложени в думите, не се нуждаеха от превод. Той предаде обобщено съдържанието на направеното от гайджина изявление на останалите трима детективи и всички едновременно се поклониха на Фицдуейн.

Той отвърна на поклона, после премина към деловата част. Беше установил, че размяната на поклони можеше да продължи безкрайно, освен ако човек не изнамереше някакъв повод, за да я прекъсне — да речем, пристигането на асансьора или такси, което го чака, просто някакъв претекст, за да разкъса този омагьосан кръг.

— Лимузината на корпорацията „Намака“ ще пристигне около девет и половина, за да ме закара до „Намака Тауър“ — каза Фицдуейн. — Оттам ще пътувам заедно с братята Намака до металургичния завод. Почти целия ден ще бъда там.