Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Аз съм Гото — каза той. — Новият шеф на отдел „Сигурност“ в корпорацията „Намака“. Президентът ме помоли да ви обясня няколко неща. За нещастие налага се да ограничим свободата ви на движение.

Фицдуейн усети как хващат ръцете му и само след секунди те се озоваха оковани в белезници, които бяха свързани с веригата около кръста му. Глезените на краката му оковаха с букаи.

Гото посочи към един ъгъл на залата и Фицдуейн видя своя „Калико“ и автоматичните си ножове, поставени върху малка маса, заедно с другите вещи, извадени от джобовете му. Бяха му оставили ризата и панталоните, но всичко останало, включително и обувките му, беше взето.

— Малко след като бяхте прострелян с упояващия куршум, открихме миниатюрен предавател, прикрепен към колана ви, Фицдуейн-сан — каза Гото. — Той беше веднага дезактивиран, затова ви моля да не очаквате помощ, възлагайки надежди на него. Вие сте абсолютно сам, лишен сте от свобода на движенията и не разполагате с никакви оръжия, а приятелите ви мислят, че сте мъртъв. Ще проявите мъдрост, ако приемете съдбата си и не ни създавате затруднения. Честно казано, нищо не бихте могли да направите.

Фицдуейн сви рамене безразлично и веригите му издрънчаха. Беше научен винаги да вижда нещата откъм тяхната добра страна, но наистина се затрудняваше да открие нещо весело в настоящото си положение.

— Гото-сан — каза той, — не се смята за учтиво, поне не в моята част на света, да се казва онова, което и бездруго е очевидно.

Гото поруменя.

— Хайде да отидем да видим как изглежда една стоманолеярна — усмихна се Фицдуейн. Но всъщност полагаше големи усилия, за да запази самообладание. Все трябваше да е възможно да направи нещо, но в момента не беше в състояние да измисли нищо. Надеждите му бяха сведени до минимум от съобщението, че бяха открили предавателя.

— Трябва да знаете, Фицдуейн-сан — каза Гото, сочейки към трима недружелюбни на вид здравеняци, гледащи мрачно към Фицдуейн, — че телохранителите ви са членове на „Инсуджи-гуми“, организацията, която вие оскърбихте в деня на пристигането си в близост до хотел „Феърмонт“. Считат, че имат право на реванш.

— И това ли е част от програмата? — попита Фицдуейн.

— Естествено, Фицдуейн-сан — отвърна Гото с неприятна усмивка.

Фицдуейн не каза нищо, но мислено си обеща да отстрани Гото завинаги от пътя си, ако някога му се удадеше удобна възможност. За нещастие в момента това му се струваше малко вероятно.

Докато тътреше нозе по пода, ескортиран от по един якудза от всяка страна, Фицдуейн прецени, че фехтовалната зала имаше размерите на училищен физкултурен салон.

Интериорът се отличаваше с подчертана простота, но изпълнението и архитектурното оформление на залата създаваха усещане за естетически комфорт. Образците на японското архитектурно майсторство наистина си струваше да бъдат видени. Дъските, от които беше изработено дюшемето, бяха направени от някакво дърво с богато преливащи нюанси на текстурата, бяха съединени без нито един ръб — така съвършено се напасваха страничните краища на всяка от тях. Покривът беше куполообразен, а ламперията по него беше изработена от същата дървесина, от която бе направено и дюшемето. Стените бяха варосани в бяло и по тях беше окачена изключителна колекция от средновековни пики, мечове и ками от всички части на света. Поглеждайки към отсрещната стена, Фицдуейн забеляза, че на нея имаше всичко — от испански рапири до малоазийски бойни ножове.

Правеше впечатление липсата на огнестрелни оръжия. Кей Намака бе човек, който се интересуваше повече от света на въображението, отколкото от реалността, но това не го правеше по-малко опасен.

Малкото шествие премина през две двукрили врати, в преддверието между които всички се обуха. Когато преминаха през втората врата, която беше двойно остъклена и промишлено изработена, шумът стана по-силен и пред очите на Фицдуейн се откри модерно технологическо оборудване, с което беше съоръжен металургичният завод.

Следователно дожото се намираше в самия завод. Сега вече започваше да проумява някои неща по-добре. „Намака Тауър“ всъщност беше символ на съвместния успех на двамата братя. А металургичният завод бе рожба само на Кей. Макар че вероятно струваше милиарди, той всъщност беше като кашона с играчки за едно пораснало дете.

В момента се движеха по тясна пътека, която се крепеше върху метална конструкция, обезопасена с перила от двете страни. Пътеката отвеждаше към метална стълба, по която щяха да стигнат на нивото, на което бяха разположени производствените съоръжения, но Кей Намака вдигна ръка, за да покаже, че трябва да спрат и се обърна към Фицдуейн.