Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Но се оказа, че нещата бяха далеч по-сложни. Добрали се до покрива на една съседна сграда, след като сержант Ога показа легитимацията си и нетърпеливо обясни нещо на една изключително упорита възрастна дама, изведнъж се оказа, че се намираха с един етаж по-ниско от покрива на съседната сграда.

Докато Фицдуейн преценяваше ситуацията, дъждът продължаваше да се изсипва като из ведро. Съседният покрив не само бе с един етаж по-нависоко, но на всичко отгоре имаше и парапет. Налагаше се да се изкатерят около четири — четири и половина метра, а единствената възможност да го направи Фицдуейн виждаше във водосточната тръба откъм фасадата на сградата, под която се намираше улицата.

— Сержант Ога — обърна се той към японеца, — изпратете колегата си да донесе въже. Един бог знае какво ще намерим, когато се качим на покрива. А междувременно двамата с вас ще се поупражним в катерене.

Ога даде своите нареждания и детективът се втурна тичешком към стълбището. После сержантът изтича до парапета и се наведе напред, за да се хване за водосточната тръба. Фицдуейн се изравни с него и протегна възпиращо ръка.

— Гайджините са с предимство — рече той, — а освен това тази идиотска идея беше изцяло моя.

Започна да се катери. След като вече бе изкатерил около метър, забеляза, че независимо каква беше истината за професионалността в работата на японците, явно дренажните съоръжения не бяха инсталирани в щастлив за монтажниците ден. Спря, за да си поеме дъх. Някъде се чу пращене и тръбата под него бавно се отдели от закрепената в стената скоба, върху която бе стъпил.

Фицдуейн погледна надолу. Сержант Ога крещеше нещо, а хората на улицата бяха извърнали лица нагоре. В момента се държеше единствено с ръце, водосточната тръба беше мокра и хлъзгава. Но това бе най-малката му грижа. Ако скобата под него се окажеше същата стока като онази по-долу, щеше да умре в Япония, при това под дъжда.

Ога сочеше нещо.

Фицдуейн обърна глава нагоре и погледна в посоката, която показваше сержантът. На около тридесет сантиметра встрани от скобата, която се бе счупила, от стената стърчеше някакво метално парче. Изглежда, че беше поставено заради неоновата табела по-долу.

Протегна левия си крак, напипа с него огънатия метал и бавно прехвърли тежестта на тялото си върху него, после се изправи. Желязото издържа. Сега вече можеше да прехвърли краката си на по-горната скоба, а малко след това се хвана с ръце за парапета. Напрегна се за последното усилие. Когато се оттласна от скобата, за да набере достатъчно сили, за да успее да прехвърли краката си на покрива, водосточната тръба поддаде.

Фицдуейн остана няколко секунди, легнал върху парапета, за да събере силите си. Главата му лежеше на самия ръб на парапета и от мястото си Фицдуейн видя как насъбралото се на улицата човешко множество отстъпи уплашено назад при сгромолясването на втората тръба.

„Страхотно! Това се казва незабележимо промъкване, няма що.“ Можеше единствено да се надява, че човекът в апартамента на Адачи, ако изобщо имаше някой, не беше гледал през прозореца, защото ако го бе сторил, веднага щеше да направи връзка с хаоса на улицата. Все още трепереше от напрежение, повдигаше му се. Радваше се, че падналата тръба не бе ударила никого. Предвид голямата гъстота на населението в Токио, не беше убеден, че шансовете в случая бяха на негова страна.

Но сега имаше по-спешни проблеми за разрешаване. Концентрира се и предпазливо прехвърли тежестта на тялото си от парапета върху покрива.

Малко по-късно лежеше по корем край капандурата над жилището на Адачи и предпазливо се опитваше да разбере какво става вътре. При слънчево време сянката му веднага щеше да се очертае на фона на светлината. Но в ден като днешния, когато дъждът валеше като из ведро и замъгляваше стъклото, присъствието му щеше да остане незабелязано.

Все пак е някаква утеха, когато си принуден да лежиш по корем в локва мръсна вода. Можеше да се желае още много по отношение на дренажната система на покрива. Започваше да гледа от друг ъгъл на японското икономическо чудо.

Адачи бе влязъл в сградата, изпреварвайки с не повече от минута Фицдуейн. Беше мокър до кости, изтощен, целият трепереше и не можеше да се пребори с чувството за смъртна умора.

Перспективата да изкачи цели пет етажа му се струваше непосилна. Стигна до площадката на първия етаж, седна на стълбището, облегна уморено глава на стената и се унесе в неколкоминутна дрямка. От дрехите му се стичаше дъждовна вода и образуваше малка локва при краката му.