Виктор О'Рейли - Правилата на лова

„Злополука в домашни условия“. Думите на Шванберг неочаквано изникнаха в съзнанието му. Беше почти убеден, че значението им не беше буквално, но те бяха добра отправна точка. Никой не би убил полицай, докато е на дежурство. По-логично е да бъде нападнат, когато не е на служба, защото тогава си почива и не е непрекъснато нащрек. Някой бар или пък леглото на познато момиче, или пък улиците бяха идеални за място на покушението, но кой можеше да предвиди кога едно ченге, което оставаше да работи по цели нощи в участъка, можеше да се появи в някое от тези места, а един добре планиран и изпълнен удар предполагаше добро познаване на навиците на жертвата и предсказуемостта на нейното поведение. Но по-рано или по-късно всеки човек се прибираше у дома, а Адачи, доколкото Фицдуейн знаеше, живееше сам.

— Сержант-сан — каза Фицдуейн. — Знаете ли къде живее старши инспекторът?

— Да, полковник-сан — отвърна Ога. — Сравнително близо до вашия хотел и на не повече от двадесет минути оттук. Всичко зависи от натовареността на движението.

— В такъв случай предлагам да стигнем дотам възможно най-бързо — отвърна Фицдуейн и се втурна тичешком по коридора. Сержант Ога излая нещо по радиотелефона, вероятно даваше нареждания на шофьора да ги чака с колата пред входа на хотела, и едва след това последва Фицдуейн. Гайджинът изчакваше пристигането на асансьора. Ога прикри усмивката си.

— Сержант Ога — изръмжа нервно Фицдуейн, — вие сте добър човек, но мисля, че трябва да ви предупредя, че зная какво си мислите. А сега чуйте ме добре: когато тази костенуркоподобна машинария пристигне и потеглим по улиците, искам шофьорът да нарушава всички правила от „Закона за движение по пътищата“ и да ни придвижи възможно най-бързо до жилището на старши инспектора. Някой се опитва да премахне Адачи и мисля, че наистина би било добре, ако успеем да му попречим. Вие какво мислите по въпроса?

Адачи се взираше с невиждащи очи в неподвижните води на водния канал, опасващ Императорския дворец.

Беше изключил радиотелефона и предавателя. Нуждаеше се известно време да остане сам, за да надмогне скръбта си и да обмисли добре своето положение. Изпълваше го мрачно усещане за потиснатост. Накъдето и да се обърнеше, непрестанно се сблъскваше с корупция. Дори най-почтените хора като прокурора също бяха засегнати от нея.

Кървавият плик обясняваше всичко. Едно разкритие от преди години беше направило Секине уязвим. Неотдавна белязаният е бил извикан и прокурорът е бил въвлечен в машинациите на Кацуда срещу Ходама и братята Намака. Не е било нужно да прави нищо повече, просто да информира Кацуда за хода на следствието и да подтиква разследването към откриването на по-голям брой улики.

Но тогава се бе намесил Адачи и поведението му се бе превърнало в заплаха за предварителния план. Вместо да се насочи към по-лесния път и да провежда разследването, изхождайки от съществуващите срещу Намака улики, за които Кацуда лично се бе погрижил, той бе решил да играе ролята на суперченге.

Неговата глуповата проницателност бе провалила възможности за изграждане на обвинение срещу Намака, които не по-малко заслужаваха да бъдат съдени, и беше поставила прокурора в ситуация, в която е бил принуден да избира между дълга си към Кацуда и симпатиите си към Адачи. И решението му бе струвало живота. Сгрешил или не, той беше живял като почтен човек и умря като такъв. Но каква безсмислена жертва, каква огромна загуба!

Не съществуваха никакви улики срещу Кацуда. Дори в посмъртното писмо на Секине той не беше назован писмено. За Адачи написаното между редовете беше ясно, но писмото нямаше никаква юридическа стойност. Не, Кацуда щеше да стане новият куромаку и Адачи не можеше да направи нищо, за да го спре.

Корупцията бе най-силна по върховете на властта и като се изключеше промяната, с която щяха да хвърлят малко прах в очите на хората, положението щеше да си остане същото. Ако имаше поне малко здрав разум в главата си, щеше да се огъне като младо бамбуково стръкче, в противен случай някой друг щеше да го пречупи.

Последното потвърждаваше, че информаторът сред хората от неговия екип бе не друг, а следователят, в когото бе имал най-голямо доверие — инспектор Фудживара. Инспекторът бе работил под прекия надзор на прокурора, затова възможно бе да е смятал, че постъпва правилно, но Адачи беше дълбоко наранен от неговото поведение.

За Фудживара се загатваше в оставеното от прокурора писмо. Адачи сам бе започнал да се досеща след онзи неделен бейзболен мач по телевизията. Естествено не беше в стила на Фудживара да работи в неделя, докато другите от екипа стояха като залепени пред телевизора, но това може би не беше чак толкова съществено.