Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Логическите изводи бяха неприятни, но неизбежни. Вероятно целият контингент от висши държавни чиновници, който произхождаше предимно от социалната прослойка, към която се числеше и Адачи, беше засегнат от корупцията. В каква степен — Адачи не знаеше, но че плодът беше загнил — в това бе сигурен. А освен това бе също така сигурен, че той самият е жертва.

Почука повторно на вратата. Никой не отговори, затова Адачи натисна дръжката на бравата и влезе в кабинета. Беше станало обичай, ако прокурорът отсъства, Адачи да го изчаква в кабинета му.

Тошио Секине, един от най-добрите и уважавани приятели на семейството на Адачи, държавен служител, получил широко признание заради своите професионални качества, седеше, отпуснат в креслото си, с облегната назад и леко наклонена надясно глава, а от прерязаното му гърло се чернееше страховитата паст на широка рана, която разкриваше прерязаните краища на сънната артерия. Още неизсъхналата кръв се бе стичала по дрехите му и беше оцветила в алено бюрото пред него. Папката с доклада, която тази сутрин Адачи му бе изпратил, лежеше близо до дясната му ръка. Пак там бе паднал и един напоен с кръв запечатан пощенски плик. Адачи се загледа в плика. Беше адресиран до него. Пъхна го във вътрешния джоб на палтото си и се зае да огледа трупа.

Килимът под краката на прокурора беше подгизнал от кръв. Традиционният сгъваем бръснач, който бе използвал, за да пререже гърлото си, лежеше на пода точно под дясната му ръка.

Адачи наведе глава, за да изчака отминаването на дълбоката покруса, изпълнила сърцето му, и остана така, потънал в мълчание, за да отдаде последна почит и израз на своята скръб. След това повика помощ и направи необходимото, както беше обучен да действа в такива ситуации. Каквото и да бе извършил Секине или пък бе помислил, че е извършил, в момента пред Адачи лежеше тялото на един мъж, успял да съхрани своето достойнство дори и в смъртта.

Фицдуейн откри, че половината от конвоиращите го — двама детективи от ТСПУ, в това число и вечно на негово разположение сержант Ога — чакаха търпеливо в коридора пред миниатюрните офиси на „Японската федерация за световни проучвания“.

Останалите двама от ескорта му чакаха в колата отвън. Човек трудно можеше да се почувства свободен, когато денонощно е придружаван от четирима мъже, но имаше моменти, когато този недостатък се превръщаше в преимущество.

— Сержант-сан — обърна се той нетърпеливо към детектив Ога. — На всяка цена трябва да говоря със старши инспектор Адачи. Веднага!

Ога, човек на действието, а не на думите, отвърна с едно кратко „Да, полковник-сан“, придружено от разбиращо кимване, и излая нещо в радиотелефона. Последва размяна на реплики, прекъсвани от интервали на изчакване. Фицдуейн не можеше да чуе нищо от отговора на централата, тъй като Ога получаваше информацията посредством миниатюрен говорител, прикрепен към ухото му. Минутите минаваха и Фицдуейн започваше да става нетърпелив, макар че продължаваше да чака мълчаливо. Явно бе, че Ога правеше всичко, което бе по силите му. Беше разчел съобщението, което предаваха жестовете и лицето на Фицдуейн. Без съмнение ставаше въпрос за нещо изключително важно.

Фицдуейн погледна часовника си. Бяха изминали единадесет мъчително дълги минути. Отново погледна към сержант Ога. Ето на какво казваха „възможност за непрекъснат обмен на информация“. Сержантът поклати отрицателно глава.

— Не можем да го открием, полковник-сан. Обикновено старши инспекторът носи със себе си радиотелефон и предавател, по чиито сигнали да знаем неговото местонахождение във всеки момент. Опитахме и с двете, но безуспешно.

Фицдуейн се помъчи да си представи в какви ситуации човек изключва радиотелефона или предавателя и да предположи в кои от тях би могъл да се озове Адачи.

— Старши инспекторът е голям почитател на играта кендо — разсъждаваше на глас той. — Може би тренира в спортната зала или пък вече е под душовете. Изпратете някой да провери.

Ога поклати глава.

— Съжалявам, полковник-сан. Всички полицейски служители са или на дежурство в участъка, или почиват. Той почива днес. Търсихме го из цялата сграда, но безуспешно. Последно са го видели в кабинета на прокурора, където е имало смъртен случай, но явно си е тръгнал сам. Мъртвият е бил много близък със старши инспектора и той е бил твърде разстроен от смъртта му.

„Какъв кошмар! — помисли си Фицдуейн. Адачи можеше да бъде навсякъде. Може би удавяше мъката си в някой от десетте хиляди бара в Токио, или пък просто се разхождаше, за да избистри ума си. Но всички хора се подчиняват механично на навиците си. — Необходим ми е някой, който познава добре неговите навици. Не, откажи се! Нямаш време.“