Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Колко скоро?

— Не знам точно, но може би днес. А може би нещо вече се е случило. Кацуда става нетърпелив, когато няма кой да го обуздава. Дори „прекалено действен“, когато теренът под краката му е хлъзгав.

— Не го приемайте лично, Шванберг — каза Фицдуейн, — но ако нещо се случи с Адачи, ще извия собственоръчно кльощавото ви вратле. А сега отворете този буркан, за да изляза оттук.

Токио, Япония, 20 юни

Фумио Намака влезе в кабинета на брат си, накуцвайки.

Кей размахваше подарената му от ирландеца секира със същата привичност и лекота, с които някой друг от изпълнителните директори на корпорацията би се разхождал из коридорите със стик за голф в ръка. Кей не обичаше канцеларската работа, а подробностите го отегчаваха, за сметка на което нито за миг не губеше интереса си към бойните изкуства. В собственото си съзнание Кей се виждаше като средновековен самурай и според него фактът, че живеят в двадесети век, бе просто грешка във времето.

— Кей — обърна се към него Фумио, — бих искал да излезем в коридора и да ми кажеш какво виждаш.

— Зает съм — отвърна Кей, като размаха секирата над главата си, след това нанесе диагонален низходящ удар по въображаемата мишена, при което във въздуха се чу вледеняващо кръвта свистене. — Опитвам се да овладея това дяволско нещо. Знаеш ли, може повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. С нея се постига изключителна мощ на замаха, но същата тази мощ я прави трудна за направляване. Ако ударът ти не уцели мишената, острието на секирата продължава да се движи по траекторията и тогава ставаш уязвим. Въпреки това съм убеден, че съществува някаква техника за контролиране на това нещо, просто трябва да я открия.

Кей с лекота замахна нагоре със секирата и Фумио се изпълни едновременно е раздразнение и гордост към своя по-голям брат. Вярно, че Кей можеше да подлуди човек понякога, но ентусиазмът му беше заразителен.

— Свързано е с отстраняването на онзи гайджин, Фицдуейн-сан — каза Фумио. — Провеждам един експеримент, който, мисля, ще те заинтригува.

Кей изсумтя, но спря да размахва бойната секира.

— Отвори вратата, погледни наляво и ми кажи какво виждаш в коридора.

— Пак игрички — обезкуражително изкоментира Кей, отиде ядосан до вратата, отвори я и надникна в коридора. Но веднага се дръпна назад с побеляло лице. — Това е гайджинът — каза той, — ирландецът. Той е тук, представи си, стои там, в дъното на коридора, с гръб към прозореца. Какво прави тук? Как се е промъкнал през охраната? Какво ли е намислил?

— Нямам представа — отвърна Фумио. — Сигурен ли си, че това е гайджинът?

— Разбира се, че съм сигурен — веднага отвърна Кей, после забеляза особеното изражение върху лицето на брат си. — Какво искаш да кажеш с този въпрос?

— Мъжът в коридора не е Фицдуейн-сан — каза Фумио. — Същата височина, същото телосложение, същото облекло, същата прическа и същият цвят на косите — но той не е ирландецът. Стои с гръб към прозореца, затова лицето му остава в сянка, но ако се вгледаш отблизо в лицето му, веднага ще забележиш различията. Но в случая по-важното е, че в първия миг успя да те заблуди, а и ти не очакваше да го видиш тук. Хората виждат онова, което самите те очакват да видят.

Кей отвори отново вратата, но сега измина около десет крачки в коридора, за да може да разгледа по-внимателно мъжа. Този път веднага забеляза различията, но приликата наистина беше впечатляваща.

— Забележително, Фумио — обърна се той към брат си, когато се върна в кабинета и затвори вратата, — но какво ще правим с този пълномощник или двойник?

Фумио му обясни.

Най-малко веднъж седмично Адачи информираше прокурора Секине за хода на разследването и днес чакаше пред вратата на своя наставник със свито сърце.

Вярата му в хората, на които се бе уповавал през целия си живот, беше разколебана. Като повечето японци, Адачи никога не бе имал добро мнение за политиците, нито за политическата система, но винаги бе вярвал в хората, отговорни за законното управление на страната. Сега започваше да се убеждава, че е бил наивен.

Вероятно политическата корупция вече се ширеше сред всички управленски структури в страната. Политиците не получаваха подкупи под формата на огромни парични суми единствено за да пречат на изграждането на действаща управленска система. Не, парите се даваха в замяна на съвсем конкретна възвръщаемост, която не би била възможна, ако не бяха замесени и висши държавни служители. А те участваха в ключовите институции, управляващи страната. Ако искаха да постигнат определена цел, политиците бяха принудени да действат чрез тях. А нишките, които се държаха от куромаку, отвеждаха точно към тези служители.