Виктор О'Рейли - Правилата на лова

За миг в съзнанието на Фицдуейн изплува вледеняващата сцена отпреди няколко десетилетия, когато без никакво предупреждение Шванберг рязко бе забил острието на ножа си в устата на онова невръстно виетнамско момиченце. Никога нямаше да забрави гледката на рукналата алена кръв, нито ужасяващото животинско изхъркване, изтръгнало се от устата на момичето. Случаят беше докладван, но тогава се бяха намесили въстаническите части, предвождани от Тет, а когато сраженията отшумяха, оказа се, че папката с рапорта за случилото се бе потънала незнайно къде и случаят беше забравен.

Фицдуейн презираше този човек. По негово мнение Шванберг беше изключително прозорлив и жесток човек, за когото не съществуваше понятието „морал“. Освен това беше напълно безличен. Фицдуейн имаше впечатлението, че според Шванберг предназначението на алпинистките обувки с шпайкове бе с тях да се катерят хлъзгавите склонове на бюрократичните върхове, но иначе напълно подхождаше на тази дребна душица. Независимо че тази среща бе поискана чрез посредничеството на Килмара, участниците в тази игра не проявяваха особена загриженост към личностните качества на своите партньори.

— Полковник Фицдуейн — рече Шванберг усмихнато, поемайки с две ръце протегнатата ръка на Фицдуейн. — За мен е удоволствие и чест да ви приема. Приятно е да срещнеш човек, с когото сте воювали рамо до рамо. И двамата сме извървели дълъг път оттогава насам.

Фицдуейн освободи ръката си и запази спокойно изражение, но в действителност едва сдържаше желанието да причини нещо болезнено и разрушително на този гнусар. Погледът на мъжа срещу него оставаше празен, сякаш чувствата и емоциите не бяха част от нормалното общуване.

Шванберг щракна с пръсти. Една секретарка влезе и покланяйки се многократно, пое чадъра на Фицдуейн, а той беше въведен в една миниатюрна съвещателна зала.

Чая поднесе друга служителка. Честно казано, не разбираше къде побираха всички тези хора. Пространството тук наистина беше ограничено. Вероятно служителките се катереха по етажерките, изпълнени с множество папки. Струваше му се, че тук едва ли можеха да се съберат едновременно двама души с нормални размери.

Шванберг натисна някакви копчета върху вградения в плота на заседателната маса пулт, след което вратите се затвориха с електрическо бръмчене.

— Сега вече сме напълно изолирани — каза Шванберг. — Предвидливост. Доста долари глътна това местенце. Стопроцентова звукова изолация, пълна обезопасеност срещу монтирането на подслушвателна техника. Нада излезе навън, Хюго, така че можем да говорим напълно свободно.

Фицдуейн се усмихна студено.

— Говорете направо, Шванберг — каза той, облегна се назад в своето миниатюрно кресло и зачака. Шванберг го погледна така, сякаш очакваше Фицдуейн да каже нещо. А той само кимна насърчително, но не проговори.

— Знаете ли, полковник — започна Шванберг, — имате наистина впечатляващо досие. По-голяма част от хората, занимаващи се с антитерористична дейност, просто прелистват папки, разменят си поверителни преписки с клеймо „Експресна поща“ и непрекъснато извършват някакви маневри, с цел да изкопчат възможно най-големи суми от джоба на данъкоплатците, докато вие, аз и Килмара сме на полесражението и си цапаме ръцете с кръв вместо тях.

Засмя се.

— Мен не ме бройте. От твърде дълго време вече обяздвам кресла в различни канцеларии. Истината е, че вие двамата имате най-голям практически опит в сравнение с останалите в тази професия. Вие двамата не сте продукт на нескончаеми скъпи тренировъчни лагери и компютърно разиграване на кризисни ситуации. Вие сте хората, които са се справяли с всичко това в условията на реалността. Издирвали сте и сте проследявали лошите момчета, след което сте ги отстранявали. Знаете какво трябва да се направи, как да го направите и как да накарате други да направят необходимото. Истината е, че може би ако изключим израелците, остават много малко хора, задържали се толкова дълго в голямата игра като вас двамата.

Фицдуейн отпи от чая си. Нямаше никаква представа какво целеше Шванберг, освен че го ласкаеше като прелюдия може би към молба за някаква услуга, за естеството на която хранеше мрачни подозрения.

— Шванберг — прекъсна го той, — това, което казахте, вероятно е вярно за генерал Килмара, но ако сведенията ви са прецизни, от тях ще разберете, че като изключим срочната военна служба в Ирландската армия, през целия си живот, включително и по време на Виетнамската война, съм работил като фотограф. Включването ми в борбата срещу тероризма стана случайно, тъй като се оказах потърпевш, а пребиваването ми в тази страна е в качеството ми на пострадал от терористични действия. Изобщо не съм опитният експерт, за когото ме вземате. Освен това съм само офицер от запаса, нищо повече.