Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Ами братята Намака? — попита Фицдуейн.

— Тогава братята Намака работеха за Ходама. Той ги измъкна от мизерията и ги използваше като коне за черната работа. И естествено всички заедно работеха за нас. Всичко, свързано със свалянето на комунизма, и както вече споменах — правилата на играта не важаха за нас. После времената се промениха и Ходама започна да се издига по обществената стълбица, без да изоставя братята Намака. И всички те започнаха да се обличат с копринени костюми. Но под повърхността нищо не се бе променило. Не са се променили и старите съюзници. Затова е абсолютно невъзможно братята Намака да стоят зад убийството на Ходама.

— Тогава кой?

— Не съм сигурен — отвърна Бърджин, — но имам някои подозрения. Единственото, което мога да ти кажа, е, че причините, породили днешните събития, трябва да се търсят в миналото. Мисля, че това е следата, която търсиш.

Фицдуейн напрегнато се взря в Майк.

— Ти знаеш какво се е случило тогава — каза той, — но няма да ми кажеш. Какво, по дяволите, означава това, Майк?

— Предполагам, че на вашия език може да се нарече „сблъсък на интересите“. С годините развих чувство за етичност. Не бързам чак толкова много да напусна този живот.

— Ако не братята Намака стоят зад убийството на Ходама, а то е дело на друг, трябва доста да са се потрудили, за да успеят да го лепнат на братята Намака. Което ще рече, че са твърдо решени да ги пипнат, а това е вече нещо общо между тях и мен. И като се замисля, стигам до извода, че времето на убийството е избрано много внимателно и е от съществено значение. Това не е просто разчистване на стари сметки. По-вероятно става въпрос за преразпределение на силите в сянка.

Бърджин кимна и се закиска тихичко.

— Така аз виждам нещата — каза той, — но полицаите трябва да се придържат към доказателствата. Честно казано, до този момент операцията се изпълнява безупречно и не вещае нищо добро за братята Намака. А истината невинаги е приемлива. Тяхното време е изтекло — те са изпълнили своята задача. Останалото е само въпрос на време.

— Изглеждаш убеден в думите си — забеляза Фицдуейн. — Прочетох досието на двамата Намака. Те са всяващи страхопочитание хора.

— Има някои сили, които не могат да бъдат подкупени — равнодушно отбеляза Бърджин.

Фицдуейн се замисли над казаното от Майк. Половината от информацията на приятеля му оставаше неизречена, но все пак разполагаше с ключовите нишки, насочващи към отговорите, на въпросите, които търсеше. Внезапно една мисъл проблесна в главата му.

— Каза, че старите съюзници не са се променили, нали?

— Само имената са различни сега — отвърна Бърджин, — но конците дърпа старият екип от кукловоди дори когато възникне проблем с един от членовете на екипа. Някои го определят като престараване. Или нещо много по-лошо, както твърдят други. Но основният проблем е, че е трудно да откъснеш загнилата ябълка, когато тя се намира на най-високия клон на дървото. Изключително трудно, особено без да раздрусаш останалите клони.

— Колко гнила е ябълката? Хайде, Майк, като приятел на приятел.

Бърджин присви устни.

— Нашата ябълка е заболяла още по времето на Виетнамската война. Неизлечимо, бих казал, ако трябваше да поставям диагноза на заболяването.

— Неизлечимо? — повтори въпросително Фицдуейн. — Това е твърде сериозна диагноза.

Бърджин го погледна право в очите.

— Но поставена след дълги изследвания — отвърна той.

Разговорът им отново се насочи към общи спомени, а по-късно вечеряха заедно. Наближаваше полунощ, когато Фицдуейн си тръгна. Преди да се сбогува с домакина си, зададе въпрос, който не излизаше от ума му от известно време:

— Колко време работи в Компанията, Майк?

Бърджин само примижа и в първия момент не отговори. После протегна ръка на госта си:

— Развързан език кораби потапя. Как разбра?

Фицдуейн посочи към редицата от подредени чехли в антрето.

— Преобладават тези от дванадесети размер.

— Винаги си бил съобразително копеле — усмихнато каза Бърджин. — Но някой трябва да бди над бдителните. Радвам се, че дойде, Хюго.

Фицдуейн разполагаше с много материал за размишление, докато шофираше обратно към Токио, ескортиран от своите телохранители. По-конкретно мислеше за една фатално загнила ябълка на име Шванберг. Като директор на Токийския офис на Компанията, разпределящ бъдещите позиции в японското общество, той вероятно се считаше за недосегаем.

В своята малка, но уютна бяла къщичка в селището Асумае Бърджин довърши бутилка превъзходно вино от личната изба на Фицдуейн, поклати глава, после вдигна телефонната слушалка.