Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Отново поклати глава.

— Не е за вярване, не. И не само мечове, ами и огнестрелни оръжия. Огнестрелни оръжия в поверения ми град. Докъде се стигна! На какво заприличва Токио?!

„Това са плодовете на икономическия растеж“, понечи да отговори Адачи, но моментът не беше подходящ за шеги. Също така преглътна възражението, че понастоящем императорът не живее в двореца, тъй като той се ремонтираше. Запази мълчание, както подобаваше, и зачака знак, че може да говори.

В действителност самият Адачи бе не по-малко смаян от началника си. Наистина беше присъствал на мястото на инцидента и бе видял гайджина в действие. Не беше наблюдавал схватката с мечове, но бе успял да види с каква бързина Фицдуейн бе проверил барабана на взетия от младия полицай револвер и след това бе прострелял оябуна в лицето.

Именно скоростта и непоколебимостта на неговите действия бяха впечатлили дълбоко Адачи и не излизаха от ума му. Този човек наистина беше опасен. Но също и почтен. Спомни си как Фицдуейн бе коленичил над ранения сержант Ога и загрижено го преглеждаше. Сержантът бе имал късмет и, изглежда, щеше да се размине само с няколко охлузвания по главата и силно главоболие.

Генералът сякаш едва сега си даде сметка, че подчиненият му продължаваше да стои прав. Посочи с ръка към едно кресло.

— О, моля, седнете, старши инспекторе. Да благодарим, че не сме с половин век назад във времето.

Адачи седна.

— Ако трябва да се придържаме към фактите — започна той със сравнително по-нормален глас, — същината на проблема е, че Токийското СПУ не можа да гарантира сигурността на чужденец, пребиваващ в страната по негова покана. Но благодарение на собствената си инициативност Фицдуейн-сан едва не беше съсечен недалеч от хотела, в който пребивава. И картината става още по-мрачна предвид факта, че му бе забранено да носи огнестрелно оръжие, въпреки че аз знаех, че животът му е под заплаха — въздъхна. — Честно казано, подцених противниците, срещу които се изправяме.

Адачи се прокашля. Сега Паяка изглеждаше почти като нормален човек. През последните десет минути бе изразил повече емоционално отношение, отколкото през цялото предходно десетилетие. Беше почти невъзможно човек да си представи началника като нормално човешко същество, което имаше собствен дом, семейство и личен живот. Генералът го погледна в очите.

— Вие не носите никаква отговорност за случилото се, Адачи-сан. Поведението ви е било в съответствие с всички правила, а вашият доклад — безупречен. Грешката е моя, но ще ви бъда признателен, ако споделите мнението си как трябва да действаме по-нататък. Първото ни задължение сега е да направим изявление за пресата. После можем да обсъдим следващия си ход заедно с ирландеца.

Адачи извади бележника си и погледна в него.

— Фицдуейн-сан вече направи няколко предложения.

Генералът кимна.

— Казал е, че съзнава, че инцидентът може да предизвика известни усложнения, но лично той не обвинява за случилото се СПУ и че съжалява, искрено съжалява за възникналите впоследствие затруднения.

Генералът слушаше, силно заинтригуван.

— Фицдуейн-сан предлага — продължи Адачи — пред пресата инцидентът да бъде обяснен като сблъсък между представителите на две конкурентни обединения на якудза , който е преустановен благодарение на своевременната компетентна намеса на полицията. Нещо повече — предлага младият полицай, когото той бе принуден да повали в безсъзнание, да бъде изтъкнат като герой на деня. Оябунът, водач на якудза , беше застрелян с револвера на полицай Терамура, така че изявлението ще звучи правдоподобно. Фицдуейн-сан най-любезно препоръчва Терамура-сан да бъде отличен с медал.

Генералът изпусна въздуха от гърдите си и по мнението на Адачи това му отне прекалено дълго време. Паяка определено беше гениален, когато трябваше да спечели време в хода на обсъжданията, но едновременно с това успяваше да се владее напълно. Приближените му обикновено изчакваха със затаен дъх оракулът да проговори. Паяка бе успял да превърне колебанието в истинско изкуство.

Секундите отлитаха. Адачи искрено се удиви на обема кислород, който дребничкият мъж побираше в дробовете си. Сигурно беше във върхова форма. Кога намираше време за тренировки? В тренировъчната зала на управлението не бяха чували дори гласа му. Може би тичаше за здраве под прикритието на нощта около парка „Хибия“.

Най-накрая генералът пое дълбоко въздух — за облекчение на Адачи, — след което избухна в смях. След като изчака подобаващо, Адачи се присъедини към неговия смях. Генералът почти се свлече от креслото си, но накрая се овладя.