Виктор О'Рейли - Правилата на лова

— Да последваме съвета му — каза той. — Това е идеалното разрешение. Но нима е нямало свидетели на инцидента?

— Повечето са видели само първото нападение на якудзите — отвърна Адачи — и веднага побягнали. Участието на някакъв чужденец са забелязали само двама, но да не забравяме, че тогава валеше проливен дъжд. Не мисля, че имаме основания за тревога. Ще разполагаме с успокояващо становище, с което да задоволим обществения интерес.

— Нашият чуждестранен приятел — започна генералът — е много умен човек. В жилите му трябва да тече поне малко японска кръв. Но кажете ми, инспекторе, какво всъщност иска той?

Адачи се усмихна.

— Би желал да продължи да действа според постигнатите договорености и с най-дълбоко уважение предлага да му бъде позволено…

Генералът изстена високо:

— Да носи огнестрелно оръжие.

Селището Асумае, на север от Токио, Япония, 10 юни

Селището отстоеше на около шестдесет мили на север от Токио, затова телохранителите на Фицдуейн, които вече бяха четирима, не бяха ентусиазирани от идеята за това негово пътуване. Техните протести бяха толкова настоятелни, че Фицдуейн, който шофираше своята „Тойота“ със самостоятелно задвижване на четирите колела, ескортиран от две полицейски коли без отличителни знаци — едната отпред, а другата зад неговата — почти очакваше, че ще му се наложи да отвоюва всеки метър от маршрута си подобно на пощенски дилижанс, прекосяващ териториите на вражески настроени индиански племена. Действителността се оказа доста по-прозаична. Пътуването беше дълго и скучно. Трябваше да преминат през нескончаемия низ от столични предградия, докато накрая пред тях започнаха да се появяват малки терасирани ниви и оризища и верига от покрити с иглолистни насаждения ниски хълмове.

Фицдуейн почувства как сърцето му се отпуска. Вярно, зеленото на гористите хълмове беше с по-различен оттенък, но му напомняше за Ирландия. Островът много му липсваше, а още повече му липсваше красивата природа във вътрешността. Често ругаеше неприятното време и злата орис на родината си, но чувстваше в душата си притегателната сила на своята нещастна, удавена в дъждове страна. И Япония беше страна от острови. Съществуваше дълбока вътрешна връзка.

Когато малкият конвой навлезе в селището, дъждът престана. Дори докато ги наблюдаваше, мъжете и жените заизлизаха от домовете си с лопати и сърпове и започнаха да почистват бурените край пътя. Очевидно чувството за гражданска гордост бе живо у тях и беше част от традициите на селището.

Висок едър мъж на около шестдесет стоеше, облегнат на каменен фенер от епохата ишидоро пред непретенциозна двуетажна къща с дървена обшивка. Той се усмихна на Фицдуейн, после се поклони. Получи се нещо като пародия. Ръстът, издадената напред долна челюст и костната структура на мъжа говореха ясно, че той не е от азиатски произход. Между устните си стискаше лула и носеше неизгладена риза в цвят каки, скроена по военному, и широки памучни панталони от сроден произход. Фицдуейн беше срещнал Майк Бърджин през първите дни на войната с Виетнам и вкусът му към облеклото изобщо не се бе подобрил.

— Помислих си, че ще те заваря да работиш, Майк — рече усмихнат Фицдуейн, поглеждайки към селяните, които с лопати и сърпове се бореха с бурените.

Бърджин извади лулата от устата си. Лицето му, обгоряло от слънцето и вятъра, с множество тънки сини венички, появили се в резултат от прекомерната употреба на алкохол, беше покрито с нещо средно между саморасла и полуоформена неколкодневна брада. Въпреки това то имаше особено излъчване — едно осезаемо излъчване, говорещо за човечност и любов към живота.

— Хюго, японците вярват, че човек е изпратен на земята, за да работи и именно трудът, трудът и пак трудът е единственото решение на всички проблеми.

— Но? — попита Фицдуейн.

Бърджин се засмя.

— Аз не съм японец. Между другото, Хюго, появата ти е добър предлог да се върна отново към упадъчните нрави на западния свят.

— Нима през останалото време живееш според тукашните нрави? — попита Фицдуейн. Майк, азиатският агент и закален в битките на войната кореспондент, някога беше нещо като наставник за Фицдуейн и ирландецът беше любопитен да разбере как Бърджин се бе приспособил към японския начин на живот. Той се бе заселил в Япония в средата на седемдесетте години, след края на Виетнамската война, с коментара, че „Тихоокеанският пояс ще бъде мястото, където ще се случват най-важните събития в бъдеще“. И според Фицдуейн твърдението му не беше никак далеч от истината.