Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Студената война свърши и вече на Япония не се гледаше като на изключително важен партньор в определянето на глобалната стратегия. В продължение на четиридесет години Япония единствена бе имала неограничен достъп до американския пазар в замяна на своето вярно съюзничество със САЩ. Но то вече не бе толкова важно за американците.

Японският икономически бум бе направил доста дръзки основните политически и икономически ръководители на тази страна. Те вече не се чувстваха задължени на Америка. Сега Япония представляваше втората икономическа сила в света и по мнението на Ходама и някои други — бе настъпил моментът икономическият разцвет на страната да намери отражение във външнополитическата й стратегия. Времето, през което тя бе подгласничка на САЩ, беше свършило.

Третият повратен момент бяха анализите, направени от експертите политолози и от разузнавателните служби на единствената останала в света суперсила, че времето на поколението политици, дошли на власт след войната, вече е изтекло. Те бяха свързани с икономическите лидери в сянка и случаите на явна корупция сред тях напоследък бяха зачестили, предизвиквайки твърде много обществени скандали. Те бяха изпълнили вече своята мисия.

Време бе да се създаде впечатление за промяна.

Нова кръв и нови лица щяха да заменят предишните. Отново за пред общественото мнение. Но всъщност истинският повелител на Япония, Съединените щати, щеше да продължи да управлява, както винаги. Обществената представа и реалната действителност… Япония наистина може и да бе втората икономическа сила в света, но същността на това определение си оставаше думата „втора“.

Налагаше се окончателният извод от анализите, че една страна с население от сто двадесет и девет милиона, разположена върху хиляда острова и островчета в противоположния край на света и непритежаваща почти никакви собствени ресурси, никога няма да бъде в състояние да се противопостави на най-голямата световна сила. И дори и да дръзнеше да се опита, никой нямаше да допусне успеха на такъв бунт.

Това, което трябваше да стане, щеше да стане. И всяко действие беше принос в неговото осъществяване.

И последното, което правеше възможно и дори желателно Кацуда да пристъпи към следващия си ход, бе един акт от страна на фракцията на Ходама, с който се демонстрираше нагло високомерие. С увереност, нараснала неимоверно с икономическия си успех, тази групировка започна да се намесва в оръжейния пазар, а по-късно и да продава оръжие на противниците на Запада. Понесоха се слухове за севернокорейската сделка. Това вече бе проява на безочие и не можеше да остане ненаказано.

На Кацуда нищо не бе казано направо, но изведнъж се появиха косвени свидетелства, говорещи, че оглавяваната от Ходама фракция бе загубила подкрепата на традиционните си покровители. Следователно ловният сезон беше открит, особено ако ловът се направляваше умело и много дискретно.

Кацуда направи първия си ход.

Лично бе ръководил покушението срещу Ходама и оставянето на улики, сочещи към братята Намака, му бе доставило истинско удоволствие. Месец след месец беше затягал поставената примка.

Успоредно с това бе задействал своя икономически замисъл. Източникът, осигуряващ финансовата мощ на братята Намака, беше сериозно подкопан. Отделните части от плана се осъществяваха и заедно щяха да доведат до постигане на крайната цел.

Но въпреки това братята Намака продължаваха да се държат. Върху тях бяха упражнили огромен натиск, но засега все още удържаха позициите си на пазара. А и започваха да се появяват признаци, че излизат от кризисната ситуация, при това по-силни от когато и да било преди. Явно, че предприетите от Кацуда мерки се бяха оказали твърде меки.

За щастие действията на Намака му бяха осигурили един неочакван съюзник. Този гайджин, Хюго Фицдуейн, бе в състояние да установи различията, ако му бъдеха предоставени подходящите косвени улики. Ирландец, също островитянин като японците. Интригуваща личност, ако се съдеше по получените сведения.

Кацуда вдигна телефонната слушалка.

Фицдуейн вдигна очи от броя на „Джъпен Таймс“, докато прекосяваше ресторанта, отправил се към запазената за него маса.

Когато полицаят се насочи към масата, от нея веднага бяха отсервирани остатъците от „западняшката“ му закуска, с изключение на чая и препечените филийки.

— Добро утро, Адачи-сан — поздрави Фицдуейн, поканвайки с жест полицая да седне. — По израза на лицето ви разбирам, че е настъпило някакво развитие.