Виктор О'Рейли - Правилата на лова

Мъжът в черния копринен костюм беше едва на седемнадесет, когато отгоре им бяха връхлетели хората на Ходама. Складът, който неговата банда ползваше като щабквартира, бе обграден от братята Намака и другите хора на Ходама, а след това залян обилно с газолин. Двадесет и шестима корейци от бандата бяха изгорели в този масов ковчег; включително майката на мъжа в черния копринен костюм, неговият баща, двамата му братя и сестра му.

Единственият оцелял се бе заклел да отмъсти. Живееше само с мисълта за възмездието. Но отмъщението би било възможно, ако станеше много влиятелен. Ходама и братята Намака имаха мощен политически съюзник в лицето на американското разузнаване, а много скоро влиянието им нарасна, защото самите те се сдобиха с икономическа власт. Струваше му се, че никога няма да настъпи удобният момент, за да изпълни своята клетва.

Изминаха десетки години. Мъжът в черния копринен костюм бавно, но неумолимо си разчистваше пътя към оглавяването на една от най-силните организации на якудза в Япония, но все още не можеше да удари по Ходама и неговите приближени, без да поема прекалено висок риск или да се страхува от възможните гибелни последици. Ходама имаше твърде силни съюзници, на които все още бе необходим. Защото можеше да им осигури гласовете на избирателите. Той беше гръбнакът на дясното крило, опорен стълб на антикомунистическия фронт. Ходама беше водещият куромаку на Либерално-демократическата партия, а едновременно и човекът на контраразузнаването. Накратко — беше защитен.

Макар че мнозина знаеха истината, пожарът бе изличил всички следи, които можеха да покажат връзката на оцелелия с корейската банда. Той прие името Кацуда и първоначално се представяше за японец, но в последните години, откакто корейската общност в страната се разрасна и стана достатъчно силна, за да дръзне да надигне глава срещу японското господство, отново се върна към корейските си корени и дори съумя да извлече полза от произхода си. С течение на времето, когато „Кацуда-гуми“ започна да разширява влиянието си, той също установи връзки с десните политически сили, Либерално-демократическата партия (ЛДП) и американците. И сега само изчакваше подходящ момент.

Рано или късно Ходама щеше да направи погрешен ход. Щеше да загуби своите протекции и Кацуда щеше да удари. Операцията беше планирана много старателно, а всеки елемент от нея бе разиграван и изглаждан до съвършенство през всичките тези години. С нея щеше да бъде унищожен не само Ходама, но и онези, на които се опираше властта му, започвайки от братята Намака. Американците обозначаваха стратегията си за борба с комунизма в Югоизточна Азия с термина „принцип на доминото“. Кацуда считаше, че планираното от него се основава на аналогичен принцип. Удряш по първата плочка и тя пада, поваляйки втората, която, от своя страна, поваля третата…

Когато всичко свършеше, щеше да има нов куромаку — Кацуда-сенсей. Но това щяха да знаят много малко хора. Ходама с удоволствие се появяваше в обществото и държеше на обществената си репутация. Смяташе, че така засилва влиянието си. Кацуда нямаше време за подобно суетене. Искаше власт, но власт, обгърната в тайнственост. Точно така трябваше да управлява един истински куромаку . В сянка. Да бъде невидим, но всемогъщ.

Докато беше млад, Кацуда не искаше да отлага и да изчаква мига на своето отмъщение. Мисълта за унищожението на враговете му лежеше в основата на всяко негово действие. Тя го правеше сприхав, груб и нетърпелив към резултата от постовете му. Но с течение на времето се научи да извлича удоволствие от замислите си. Както бе открил, самото изчакване също можеше да носи наслада. Фактът, че Ходама и привържениците му оставаха в пълно неведение за настигащото ги възмездие придаваше на замисъла още по-голяма пикантност.

Кацуда искаше Ходама да умре, без някога да научи защо. Искаше да го лиши дори от най-смътното предположение за причината за това възмездие. Кацуда щеше лично да го убие, а смъртта му щеше да е ужасяваща. Какви щяха да бъдат мислите на Ходама нямаше никакво значение. Значение щяха да имат единствено страхът и болката, които щеше да изпита. Трябваше да умре в страх и да страда. Кацуда бе видял бавната агония на семейството си и никога не можеше да забрави. Не искаше да забрави.

Търпеливо бе следил живота на бъдещите си жертви и бе изчаквал. И ето че накрая съвпадането на няколко събития му предоставяше дългоочакваната възможност.