Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Г-н Албъртсън ситно се изкиска:

— Шестакът на оная дъртуха за нищо не става.

За тоталното съперничество между Клара Зандаски и Хайръм Албъртсън се носеха легенди. Според слуховете всичко започнало от масата за бридж, но бързо се разпростряло почти във всички сфери на живота. Всички обаче бяха съгласни, че и двамата се зареждаха с неизчерпаема енергия от непрестанната конфронтация.

— С какво, за бога, стреляхте, господин Албъртсън? — попита немощно Лонсдейл.

Г-н Албъртсън вдигна победоносно пушката. На цевта й бе закрепено устройство за разсейване, което пръскаше излитащите стоманени сачми във формата на фуния с елипсовиден отвор.

— Сам си ги направих, млади човече — изрече гордо той. — Двайсет сачмички на патрон дванайсетица. С тоя разсейвател отпред, на разстояние двадесет и пет метра се образува елипса, широка шест метра и висока метър и петдесет, помитаща всичко по пътя си. Освен това го и оглушава. Страхотно, а?

— Наистина страхотно! — съгласи се учтиво Лонсдейл.

Работата му като началник на полицията не се развиваше точно така, както бе очаквал. Две трети от населението на Медора бяха пенсионери, които много обичаха задружния живот. А местната политика беше онова, което задействаше адреналина им. Обаче на практика нямаше никакви престъпления. И жителите на градчето, въоръжени до зъби, смятаха да го запазят в това положение.

Освен да играе ролята на пешка, заради която ставаха скандали на ежеседмичните заседания на общинския съвет, четиричленното полицейско управление в градчето нямаше кой знае какво друго да прави. Изключение бе регулирането на движението по време на туристическия сезон, когато към Големия каньон тръгваха хиляди туристи. По ирония на съдбата, благодарение на глобите от нарушения, полицейското управление приключваше годината дори с печалба.

Заплатата и добавките бяха добри, природата наоколо — страхотна, въздухът — чист, уменията му в голфа се усъвършенстваха, но на началника на полицията Ал Лонсдейл му бе скучно.

Точно в този момент забеляза полковник Хюго Фицдуейн, застанал малко встрани от тълпата. Беше загорял и поотслабнал. Ал знаеше много добре, че появи ли се някъде ирландецът, непременно започват да се случват разни неща.

Фицдуейн бе очарователен човек, но бе като магнит за бедите. Въпреки това Ал Лонсдейл много се зарадва на появата му. Усети приток на гореща кръв във вените си, неутолима жажда за приключение, за живот на ръба на бездната. Един зрял мъж като него би трябвало да е надживял тези чувства, но началникът се зарадва, че все още ги изпитва.

Лонсдейл живееше на осем километра от града в една долина, която местните индианци считаха за свещена. Преди да построи къщата си в един все още незастроен район, проведе консултации с местните шамани. Те на свой ред се консултираха с духовете и чак след това препоръчаха серия от церемонии за прогонване на злото, които траяха цял месец. При това ритуалите съвсем не бяха безплатни. Лонсдейл обаче не направи първата копка, докато не привършиха.

— И дават ли резултат тези церемонии? — попита Фицдуейн.

Лонсдейл се усмихна:

— Разбира се.

Двамата седяха на верандата. Залязващото слънце бавно се спускаше към долината. Червените скали наоколо пламтяха като подпалени. Не беше трудно да се разбере защо индианците са считали мястото за свещено. Наоколо се носеше някакво тайнствено излъчване и думата „красиво“ като че ли бе слаба да го изрази. Освен това мястото бе отдалечено, най-близкият съсед се намираше на около три километра, в съседната долина.

Малко преди това Лонсдейл бе попитал за Катлийн и лицето на Фицдуейн се бе смразило. Изражението в очите му разказа на Лонсдейл всичко. И сега началникът на полицията насочи разговора към по-безопасни теми, тъй като разбра, че приятелят му живее на автопилот — можеше да функционира, докато не станеше дума за Катлийн. Освен ако е абсолютно необходимо.

Ал обхвана къщата с жест — голям двуетажен дом, обграден от висока ограда, почти съвършено сливаща се с околната среда. По отношение на основните удобства домът бе изцяло модернизиран, но на външен вид едва ли би изглеждал не на място, когато Аризона е била част от Мексико. Всъщност сградата приличаше повече на малък форт, отколкото на къща.

— Последният човек, който се опитал да строи дом в тази долина, отхвърлил възраженията на индианците, наричайки ги празно суеверие, й ги обвинил в изнудвачество. Шаманите не извършват церемониите безплатно.