Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— И какво точно охраняват? — попита Килмара.

Фицдуейн разпери ръце:

— Нямам представа. Обаче теории колкото щеш. Чул съм всичко от ракетна площадка до лаборатория за производство на биологическо оръжие. Но ще повярвам в широко разпространяваните слухове за петролните истории, когато цъфнат налъмите. Всъщност лично мен малко ме интересува. Отивам там, за да си върна Катлийн и да очистя някой и друг субект, който не е допринесъл особено за благосъстоянието на човечеството. А ако има и трета причина за операцията, мога само да се надявам да свършим работата бързо, защото няма да е никак здравословно, ако се мотаем там цяла нощ.

Килмара си наля ново кафе. Имаше времена, когато двамата пресушаваха бутилка ирландско уиски във вечери като тази, но Фицдуейн вече не бе такъв пияч и трезвеността му бе заразителна. Освен това имаха да мислят за много неща, а за такава работа бе необходима трезва глава. Той стана и се протегна.

— Хайде да излезем малко на въздух, Хюго.

Фицдуейн дръпна плъзгащите се врати и двамата излязоха на балкона. Винаги когато се изправям срещу паметника на Ио Джима, помисли си Хюго, се вълнувам. Оттук той се бе превърнал в нещо повече от обикновена всекидневна гледка. Животът си бе такъв, какъвто го виждаме — несъвършен, но въпреки това безценен, защото винаги се намират хора, готови да го рискуват.

— Парадоксът — подхвана Килмара, четейки сякаш мислите му — се състои в това, че от другата страна на барикадата също вярват в нещо, имат си свои ценности и са се посветили на тях. Ние сме патриоти, а те са фанатици. С една дума, сме две различни страни на една и съща монета. Единствената разлика е в това: ние мислим, че те не са прави!

Фицдуейн се засмя.

— Доста важна разлика, а?

Килмара се усмихна.

— Да, такова е и моето заключение, когато се отплесна да философствам. Не вреди, като си мисля така. Защото любовта към ближния е хубаво нещо, но докато раят не слезе при нас, винаги ще има нужда от някой, който да държи фронта. И това са хора точно като онези морски пехотинци отсреща.

— За наше голямо щастие — добави Фицдуейн тихо.

За наше голямо щастие, помисли си Килмара, вперил очи в приятеля си. Фицдуейн улови погледа му и се усмихна.

— Ти ме набута във всичко това, Шейн — каза той.

Килмара поклати глава.

— Няма нужда да те бутам никъде, Хюго. Ти си си там. Твоите предци са виновни за готовността да служиш. Това е нещо, което ти е вродено.

Фицдуейн се облегна на перилата на балкона и зарея замислен поглед към Вашингтон.

— Ама че страна! — рече той замислено. — Харесва ми тая земя, енергията, която блика от хората, чувството, че в Съединените щати всичко е възможно. Обаче някои от умните глави разправят, че времето на Америка вече отминава и везните на мощта се накланят все повече към Азия… Ти какво мислиш по въпроса, Шейн?

Килмара отново бе отправил поглед към мемориала Ио Джима.

— Двамата с теб сме ирландци — проговори той, без да се обръща — и напоследък сме и европейци, но истината е, че Америка — това сме ние. Ние сме част от едно цяло — той млъкна за момент, после се извърна към Фицдуейн и внушително изрече: — Хюго, ти ще си върнеш Катлийн. Но гледай да не те убият. Направи каквото трябва да се направи и после веднага се омитай. И без теб си имаме достатъчно мъртви герои.

Фицдуейн се усмихна:

— Дадено!

Двамата влязоха отново вътре.

Фицдуейн спа няколко часа и се събуди. Навън бе все още тъмно, но той бързо се разсъни. Навлече анцуга и излезе, тичайки в лек тръс към мемориала Ио Джима. Паметникът му внушаваше спокойствие.

Мислеше си за Катлийн. Дали бе наистина там? Щеше ли да успее да я отърве? Бяха ли плановете му най-доброто, което можеше да измисли, или съществуваше някоя друга, по-удачна стратегия? Дали наистина да не нахлуе с хеликоптери, както всички го съветваха? Невъзможно Ли бе да се извърши тази акция, както някои мислеха?

Съмненията разкъсваха съзнанието му, защото излагаше на опасност не само своя живот. Освен пилотите и екипажа на С 130 той щеше да води със себе си още четиринадесет души. Всеки си имаше свой живот, зависещи от него хора, а беше абсолютно сигурно, че някои от тях ще умрат. Акцията бе твърде опасна, за да успеят всички да се измъкнат невредими. В реалността такива неща не се случват. Имаше ли право да рискува живота на други хора?

Бавно закрачи около паметника. Подобни съмнения, знаеше го много добре, бяха абсолютно безполезни. В края на краищата, стараеш се с всички сили да достигнеш целта, но си понасяш и последствията. Преди всичко — трябва да опиташ…