Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Майката на Ал Лонсдейл бе чистокръвна апахка. Баща му, шериф в едно тексаско гранично градче, беше с ирландско-английски произход и от тази комбинация се получи страхотен мъж. Косата на Ал бе гъста и черна, имаше голямо чело, дълбоки замислени очи, високи скули и волева брадичка. Беше висок метър и осемдесет и седем, по чорапи.

Лонсдейл продължи професията на баща си и няколко години прекара като заместник-шериф, но после постъпи в армията на САЩ в търсене на по-широки хоризонти. Беше израсъл сред оръжие, а ловът бе в кръвта му, така че прехвърлянето му в спецсилите на САЩ премина без никакви сътресения. Но Лонсдейл искаше да бъде най-добър сред най-добрите и затова доброволно постъпи в свръхсекретните сили за борба с тероризма, наречени Делта. Бяха основани от полковник Чарли Бекуит, съставът им бе набран предимно от спецсилите. Когато го приеха в Делта, Ал Лонсдейл си даде сметка, че най-сетне си е намерил мястото.

Ирландският еквивалент на Делта бяха рейнджърите под командването на генерал Шейн Килмара. Главен сержант Ал Лонсдейл бе на обмяна на опит при тях и тренираше на острова на Фицдуейн в Западна Ирландия, когато терористите направиха опит да убият Фицдуейн и малкия му син Боти.

Съвършено точният изстрел, даден от Лонсдейл с „Барет“ 50 от около 1800 метра разстояние, спаси живота и на сина, и на бащата. А след това, заедно с Фицдуейн и Чифуне Танабу, Лонсдейл участва в антитерористична акция в Япония.

Това бе дружба, закалена в огъня на битката, и затова изборът на Лонсдейл за мексиканската операция бе нещо естествено. Съвсем отделен въпрос беше, дали можеше да бъде убеден да вземе участие. Оттеглянето на Ал от Делта бе неочаквано. А назначаването му за шеф на полицията в малкото градче Медора двойно подсилваше изненадата.

Фицдуейн бе окачествил Ал Лонсдейл като военен до мозъка на костите. Войник от рядък калибър. Причината да изостави обещаваща военна кариера и да се впусне в превратностите на полицейския живот не бе известна. Въпреки това Фицдуейн вярваше в Лонсдейл и предполагаше, че за решението си има причини, и то основателни.

Хората бяха едни и същи по цял свят — всички си имаха слаби места.

— Госпожо Зандаски — заобяснява търпеливо шефът на полицията в Медора Ал Лонсдейл, — тук е необходимо динамично напрежение. По-просто казано, дясната ви ръка, в която е оръжието, трябва да се протегне напред, а лявата — да я стисне и леко да я дърпа назад. По този начин се създава стабилна платформа за стрелба.

— Не искам платформа за стрелба, началник — отвърна дребната седемдесет и осем годишна г-жа Зандаски, протегнала несигурно напред осемнадесетсантиметровата цев на тежкия 357 „Магнум“. — Искам да улуча проклетата мишена! Да им откъсна главите на тъпите скапаняци!

— Точно в това се състои работата, мадам — заобяснява търпеливо Лонсдейл. — Насочвате оръжието накъдето е необходимо и изстрелът отива горе-долу в същата посока. Това е полезен принцип, който не бива да забравяте.

— Не ми говорете с такова снизхождение, млади човече — скастри го Зандаски.

От цевта на оръжието блъвна пламък, чу се силен гръм и металната кутия, поставена на дървената греда пред пясъчните чували, хвръкна във въздуха. Тълпата отзад заръкопляска и заподсвирква. Чуха се безобидни подхвърляния: „Браво, бабче!“, „Царица си, бабе!“.

Г-жа Зандаски хвърли тържествуващ поглед на Лонсдейл.

— Прекрасен изстрел, госпожо — каза той. — Но не мислите ли, че с по-малък калибър ще ви е по-удобно?

Госпожа Зандаски вирна брадичка.

— Клинт Ийстууд използва големокалибрено оръжие, млади човече, а ми се иска да ви напомня, че и той е вече на години.

Началникът на полицията въздъхна — фантазията и реалният живот напоследък взеха да се преплитат твърде често.

— Следващият! — подвикна той.

Хайръм Албъртсън беше осемдесет и две годишен пенсиониран счетоводител. Не бе кой знае колко по-висок от г-жа Клара Зандаски, а бе с пушка „Хай Стандарт“, модел 10 В с лазерен мерник и удължен пълнител.

— Къде е мишената, младежо? — попита той.

Лонсдейл посочи гредата, на която бяха останали седем кутии. Това трябваше да бъде урок по запознаване с оръжието. Щяха да гръмнат по един път, след което се канеше да им покаже как се държи и как се борави с оръжие, а сериозната стрелба бе предвидена за по-късни уроци.

Г-н Албъртсън си нагласи очилата, притисна приклада на пушката, задейства лазерния мерник и около кутиите неспокойно зашари червена точка. След оглушителните гърмежи седемте кутии подскочиха във въздуха почти едновременно, а дървената греда стана на трески. Отворил уста, Лонсдейл смаяно се взираше в бавно сипещите се като сняг тресчици и дървени стърготини. Кутиите бяха разкъсани, а някои дори обърнати като ръкавици.