Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Зазоряваше се. Дали Катлийн виждаше небето така, както и той, или бе прикована някъде с вериги и със завързани очи, както постъпваха с толкова много заложници? Изобщо беше ли жива?

Отначало бе толкова ужасен и стъписан от отвличането, че едва не хукна към Мексико да стори всичко, на което бе способен. Но знаеше, че това щеше да бъде съвсем безсмислена постъпка. Първоначалният шок и бяс вече бяха попреминали. Сега изпитваше само студен гняв, който го обхващаше още, щом отвореше очи. И абсолютната увереност, че ще си върне Катлийн.

Той отстъпи назад и се загледа в морските пехотинци, издигащи знамето над планината Сурибачи. Знаеше, че не е било точно така, както го изобразяват, но реалната обстановка е била горе-долу същата.

Той вдигна ръка в безмълвен поздрав, после затича към Арлингтънското гробище.

„Сянката“ му го последва с лекота, без да сваля поглед от него. Дана се трогна от жеста му — това не му бе родна страна, но, изглежда, го вълнуваше. Тя бе изгубила партньорката си, обаче нямаше да изгуби подопечния си. И когато операцията започнеше, тя трябваше да направи така, че да я включат на всяка цена в нея. Тексас бе най-добрата й приятелка и убийството й нямаше да остане безнаказано. Тя се усмихна през сълзи. Освен това бе забавно момиче, винаги с чувство за хумор.

Според нея Арлингтънското национално гробище през ранните утринни часове бе най-красивото място на света. Би трябвало да навява тъга, в него са погребани толкова много хора, но не беше така. То излъчваше някакво тайнствено великолепие.

Фицдуейн тичаше с равномерна крачка към някакъв гроб, разположен недалеч от Гроба на незнайния воин. Спря се до него, извади нещо от джоба си и го сложи до паметната плоча. После отстъпи назад и стоя с наведена глава, десетина минути.

След като си тръгна, Дана се приближи и прочете:

„ДЖЕЙМС Н. РОУ — Ник

ПОЛКОВНИК ОТ АРМИЯТА НА САЩ“

И изведнъж си спомни — този гроб имаше особено значение за служещите в спецсилите. Надписът завършваше кратко:

„УБИТ ОТ ТЕРОРИСТИ, МАНИЛА“

В основата на плочата Фицдуейн бе оставил един пагон от униформата на ирландските рейнджъри и го бе затиснал с малък камък. Ритуалите на воините преди битка, досети се Дана. Мислим си, че сме се променили, а изобщо не е така. Събираме и черпим сили от нашите герои, отдаваме им дължимата почит и най-накрая отиваме да се бием. Древните римляни, норманските рицари и сегашните спецотряди — различни времена, различни обичаи. Но изправеше ли се човек срещу студената реалност на предстояща битка, традициите си бяха едни и същи.

Фицдуейн отлетя за Финикс, слезе на летището, взе под наем един форд бронко и подкара на североизток. Поколеба се дали да не звънне по телефона, вместо да пътува чак дотук, но после стигна до заключението, че ако ще трябва да моли Ал да си рискува живота, нека поне го направи лице в лице. Освен това ужасно му се искаше да промени малко обстановката. Подготовката за операцията вървеше добре и с ускорени темпове, но Вашингтон непрекъснато му напомняше за Катлийн.

Отправи се към малкото и наскоро израснало градче Медора, с население само 5648 души, което се намираше на около три часа път с кола от Финикс. Би могъл да наеме малък самолет и да вземе последната отсечка за нула време, но беше чул, че пистата край Медора се намирала на върха на един хълм с формата на пресечен конус.

Доколкото си спомняше от училище, пресеченият конус бе тяло със стръмни склонове, чийто връх наистина е равен и плосък, но едва ли е най-подходящото място за кацане. Пилотът можеше да не го уцели или просто да падне от ръбовете му. Фицдуейн предпочиташе да каца на нормални писти, най-добре — равни и без разни неща по тях, в които да се блъскаш.

На няколко километра извън Финикс пътят започна да се изкачва. Приятно заоблените хълмове останаха назад, а земята наоколо изглеждаше спечена и суха. Това бе висока пустиня, изпъстрена тук-там с ниски храстчета, мескитова трева и кактуси. За някои хора този пейзаж бе див и страшен, но погледът на Фицдуейн с удоволствие се плъзгаше по контурите му, поемаше светлината и чувството за огромно пространство.

Беше толкова различно от родната му страна! Пейзажите в Ирландия бяха с по-малки мащаби и като че ли по-нагласени към човешкото усещане за мерки. Тук гледките бяха необозрими и човек се чувстваше абсолютно нищожество.

Трудно бе да си представиш как хората са успели да оцелеят в тази огромна и безводна земя. И все пак именно по тези места са живели апахите и точно тук белите са се мъчили да заловят Джеронимо 31 31 Индиански вожд, целият активен живот на когото е изпъстрен с непрекъснати стълкновения с американската и мексиканската армия. — Б.пр. . Пет хиляди войници, мъчещи се да открият тридесетина души по време, когато е нямало хеликоптери, радиостанции и съвременни технологии. Огромни, поразяващи въображението пространства и пресечен терен, в който да се скриеш, когато си поискаш. Човек трудно можеше да си представи понесените при това преследване лишения.