Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Тя рязко свали ръка и дискретно погледна часовника си. Само десет минути! Не може да бъде!

— Да, но си уязвим откъм въздуха — каза Килмара. — Имаш стингъри и това е добре, ако си на място, но ако си в движение, определено ще ти трябва нещо по-тежко от 5,56-милиметровия ти „Улимакс“, което би накарало всеки пилот да се държи на разстояние от теб, ако не иска да попадне в дъскорезница. Предлагам да сложите един GECAL 50 като стационарно оръжие поне на един гънтрак. Вземете онази версия с трите цеви, с която можеш да произведеш две хиляди изстрела в минута, ако си в настроение.

Веждите на Фицдуейн отскочиха нагоре: GECAL 50 бе оръдие на принципа на Гатлинг, конструирано първоначално за летателни машини. Не се съмняваше ни най-малко в ефективността му, но не знаеше дали може да бъде монтирано на гънтрак.

— Да, ама ще е много тежко — каза той.

— Доста под петдесет килограма — възрази Килмара. — Колкото до боеприпасите към него, ще трябва да измислите нещо. Единственият проблем на GECAL-a е, че е нужно непрекъснато да го тъпчеш. Ама гледам, че отзад всеки гънтрак има стандартен натовски палет и си мисля, че не сте го монтирали току-така.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна Фицдуейн. — Въпрос на време.

Само че то липсваше. Той планираше всичко, изхождайки от позицията, че работата трябва да се свърши още от първия път, и то при минимален разход на време. Даде срок три седмици. Двадесет и един дни за планиране, събиране на оборудване, намиране на хора, обучение и отработване на операцията до такава степен, че когато дойдеше време за действие, да не се провалят.

Не можеха да си го позволят и той рядко мислеше за това, но имаше да се свърши толкова много работа… Даваше си ясна сметка, че по време на цялата мисия главата му трябваше да управлява сърцето, а не обратното. Всяка фибра в него крещеше да се хвърли с подръчни средства и да нахлуе например с хеликоптер, но опитът подсказваше, че такова едно действие почти сигурно е обречено на неуспех. Точно това ще очаква от него врагът и вероятно е взел съответните мерки. Трябваше да намери друг начин, макар и по-заобиколен.

Струваше му се, че предава Катлийн. И това направо го съсипваше. Обаче му личеше изненадващо малко.

Килмара се вмъкна обратно във всъдехода.

Сержант Хокай извърна очи към него, но той очакваше въпросителния й поглед. Фицдуейн като че ли винаги произвеждаше такъв ефект. Нещо караше жените да питат за него, дори и при такива операции, където секретността правеше подобни въпроси абсолютно неуместни.

— Кой е този мъж, сър? — заинтересува се тя. — Полковникът, когото нарекохте Хюго?

— Според правилата това не е ваша работа, сержант — отговори Килмара.

— Знам, сър — каза Хокай тихо. — Но много рядко виждам такива мъже. Изглежда изключителен човек, макар и малко като че ли тъжен. Винаги ли е такъв, сър?

— Едно време ми беше ученик, а сега ми е приятел и ми се струва, че винаги е бил такъв — отвърна Килмара тежко. — Животът има навика да прецаква и най-добрите планове.

— Амин — заключи сержант Хокай с неочаквана пламенност, което накара Килмара да я погледне и да се замисли.

В този момент големият всъдеход подскочи, окачването му рязко реагира и на главата на генерала се струпаха по-належащи и по-болезнени грижи.

Вече бе късно, когато Килмара и Фицдуейн се върнаха в апартамента в Арлингтън.

Фицдуейн направи ирландско кафе и даде едната чаша на Килмара. Своето той пиеше чисто, без захар. Килмара със задоволство се отпусна на едно от креслата, а Фицдуейн седна на облегалката на друго, обхванал чашата с две ръце.

— Все още никакви новини, а? — попита генералът внимателно, но с привилегията на стар приятел.

Отлагаше този въпрос през целия ден. Нервите на Фицдуейн бяха опънати до крайност, но, изглежда, се държеше, защото потискаше всяка безполезна мисъл. Рядко споменаваше името й, студено насочвайки цялото си внимание към предстоящата операция. Килмара усещаше как напрежението в него се натрупва с всеки изминал ден, но от опит знаеше, че Фицдуейн можеше да пази самообладание, докато е необходимо. Накрая щеше да последва пречистване, експлозивно освобождаване от натрупаните и потискани емоции.

Преди да седне, Фицдуейн бе завъртял няколко телефона. Откакто бе отвлечена, от Катлийн нямаше ни вест, ни кост — никакви съобщения, никакви предложения за откуп, нищо. Беше изчезнала безследно, но въпреки това Фицдуейн действаше така, сякаш бе абсолютно сигурен, че е в Мексико. Осланяше се изцяло на инстинкта си. Сигурно е прав, помисли си Килмара. Много пъти го бе виждал да действа така и бе невероятно колко често се оказваше прав.