Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн вдигна ръка и посочи към нещо прилично на дебелостенна тръба, монтирано на задницата на един „Гънтрак“. Имаше неугледния вид на някаква селскостопанска машина, обаче оптическият мерник върху него бе последна дума на техниката. Цялата конструкция, заедно с разтегаемия заден край, беше не по-дълга от два метра и нещо.

— Представете си, че излитате с хеликоптер „А 10 Тъндърболт“ за борба с танкове — заобяснява той. — Оня, дето му викат „Уартхог“. Както знаете, това е бавно летяща и доста грозна машина, построена около огромно многоцевно оръдие тип „Гатлинг“ 30 30 Задвижвана на ръка многоцевна картечница (6 или 10 цеви), изобретена и патентована през 1862 година от Ричард Гатлинг. — Б.пр. , изстрелващо големи колкото лимонадени шишета снаряди от изчерпан уран, които спокойно пробиват бронята. Пехотата страстно го обича, защото може да се бие в продължение на часове. Според слуховете, Военновъздушните сили много-много не го харесват, понеже бил бавен и тромав и не можел да им осигурява надеждна въздушна поддръжка. Тъй или иначе А 10 е бил снет от въоръжение. А това означава, че неговото оръдие „GAU-8A Авенджър“ остава безработно.

Килмара махна с ръка.

— Да, но това е огромно оръжие — възрази той. — То е някъде към… може би пет-шест метра дълго и тежи колкото един кадилак — той посочи към оръжието на гънтрака. — Не виждам връзката.

— Ами мисли в буквалния смисъл на думата — посъветва го Фицдуейн. — Точно това направил и един мъж на име Боб Дилджър. Предполагам, че поначало е участвал в програмата А 10. Както и да е, на него му дошла идеята да свали само една цев и се получило просто и лесно за боравене противотанково оръжие на полуавтоматична стрелба. Ето това представлява Бебето на Дилджър. Виждате размера му, теглото му е малко под петдесет килограма без пълнител и е убийствено точно. Снарядът достига 1,9 километра в секунда и до два километра траекторията му е адски близо до правата линия. Снабдено с лазерен мерник, то е много опасно за руските танкове, като изключим последните им модели. Добавете към него и джунджуриите на Шенли за нощно виждане. Снарядът му прониква на метър и половина в армиран бетон!

Килмара тъкмо изваждаше някакъв сгънат лист от страничния си джоб.

— Мъка да те налегне, като гледаш такава пластмасова кутия като гънтрака да елиминира цял танк.

Фицдуейн се усмихна.

— В танковете има нещо, което кара хората да стрелят по тях. И благодарение на технологията вече могат да го правят с успех. Предполагам, че са изпитвали същото чувство към облечените в броня и накачени с лъкове и стрели рицари едно време.

Той посочи с ръка към седалката на предния мерач.

Килмара се намести на нея. Бе опитвал всички места на тричленния екипаж, но винаги на учения и занятия. Изведнъж той осъзна, че този път щеше да участва в истински бой с машината. Сложи си подадения му шлем и се включи във вътрешното разговорно устройство. Шлемът му бе по мярка, висящото етикетче носеше неговото име. Такъв си бе Хюго.

Гънтракът заработи почти безшумно, по-старите модели гърмяха като спортни коли. Добре за адреналина, но зле за продължителността на живота. Сегашните гънтракове бяха изключително тихи, но според Фицдуейн дори и те бяха твърде шумни. Звукът се предаваше по-силно през нощта, а това бе времето, през което хората от спецсилите, също като вампирите, работеха най-добре. Номерът беше да не те видят или чуят.

Десет минути по-късно Килмара бе оценил достойнствата му. Гънтракът спря и въздушните му спирачки изсвистяха. Известно време стоя на мястото си замислен. Беше бясно препускане и целите бяха изниквали пред него без никакво предупреждение.

— Това е… различно е някак — каза той.

Фицдуейн го огледа изучаващо. Макар че бяха минали само минути, лицето му бе изопнато от напрежение и когато си свали шлема, косата му бе мокра от пот.

— В Ирландия провеждахме ученията си в дъжд, кал и камънак — забеляза той. — Трудно можеш да набереш сериозна скорост. Този терен обаче е сух и нажежен и скоро ще ни изпоти здравата. Все едно да си в изтребител през Втората световна война. Всичко се случва много бързо и за втори опит не ти остава време. Напрежението те изцежда и накрая си готов да умреш за една бира.

— Или пък просто да умреш — промълви Килмара уморено. — Вероятно от сърдечен удар.

С несигурни движения той се измъкна от гънтрака.

Сержант Хокай се взираше очарована в машината. Получи се осезаема пауза, докато момичето изведнъж се усети, ръката й рязко отскочи нагоре и тя стегнато изкозирува. Все пак Килмара е генерал и колкото и изненадващо да е, отново беше пред нея. Това нещо бе дяволски бързо. Дали наистина хората можеха да маневрират и да се бият с такава бързина? Щеше да е супергледка!