Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Машината с трясък хлътна в поредната дупка, но масивното й окачване се справи с предизвикателството без всякакво усилие. Гърбът на генерал Шейн Килмара обаче не можа. Той не бе кой знае колко зарадван от заменянето на джипа в американската армия с това чудо. Според него тази машинария бе по-бавна, по-тежка, по-шумна, по-трудна за поддръжка и далеч по-неудобна за хора на неговата възраст, но тъй като му бе дадена назаем заедно с водачката от американската армия, не се оплакваше.

Малкото начинание на Фицдуейн бе подкрепяно от някой с доста осезаемо влияние и всичко, което Килмара можеше да направи в този случай, бе да се позамисли и да благодари. Кокрейн шеговито бе подхвърлил нещо за ангели хранители. Килмара се бе движил достатъчно дълго из международните кръгове за борба с тероризма, за да знае, че ангелите тук нямаха нищо общо.

— Пристигнахме, сър — обади се водачката, спирайки и издърпвайки ръчната спирачка.

Момичето бе на около двайсет и две години, а на безупречната й униформа, наред с емблемата на десантчик на ръкава, блестяха и сержантски нашивки. Лично Килмара нямаше нищо против присъствието на жени във въоръжените сили, особено пък ако изглеждаха по този начин.

— Сър, какво търсим?

— Бебето на Дилджър — отвърна Килмара разсеяно.

— Сър, това е стрелкови полигон за изпитание на оръжия — забеляза сержантът.

— Дано да е така — промърмори Килмара и се усмихна. — Защото иначе сме я закъсали.

Той вдигна бинокъла пред очите си. Бяха му показали на картата къде да спре и да се оглежда без никакви други обяснения. И той се оглеждаше.

Около него се простираше земя, над която твърде често бяха избухвали най-различни експлозиви и която бе нашарена и разорана от вериги от всякакъв размер. Теренът бе вълнообразен, виждаха се дупки от снаряди, но никъде нямаше нито храсти, нито дървета, нито пък оцелели стени, зад които да се скриеш. Здравата са се старали по тоя полигон, помисли си Килмара.

И все пак, ако бе информиран правилно и ако чаровната водачка го бе довела на правилното място, Фицдуейн и неговият „Гънтрак“ трябваше да бъдат само на неколкостотин метра от него.

Килмара започна да проверява внимателно квадрант по квадрант. Отново нищо. Той въздъхна и подаде бинокъла на младото момиче.

— Търси верижна машина с клиновидна предница — упъти я той, — намираща се може би на около четиристотин метра оттук и най-вероятно много добре маскирана.

Сержантът долепи очи до бинокъла и направи две бавни обиколки. На третата кръговото движение рязко спря, едната й ръка пусна бинокъла и посочи напред.

Килмара се вгледа в указаната посока. Вярно, че нещо се виждаше, но то повече му приличаше на поредното парче разорана земя. Той измъкна радиостанцията, с която го бяха снабдили, и насочи антената й към мястото.

— Сержант Хокай 29 29 Ястребово око. — Б.пр. ви откри от третия опит — каза той. — А аз все още не виждам нищичко, мамка му.

— Бива — долетя до него гласът на Фицдуейн, — особено ако се има предвид, че сме пет машини и сме ви заобиколили отвсякъде.

Наоколо се раздвижиха малки парчета земя. Четири от тях се подредиха на тридесетина метра от него, а петата дойде по-близо. Машините започнаха да се различават от околния пейзаж чак когато наближиха на петдесетина метра, а дори и тогава единственото, което ги правеше забележими, бе движението им.

— Страхотно! — ахна сержант Хокай. — Какви са тия неща, сър?

— Помисли си за трите мъдри маймунки — отвърна Килмара — и може би ще ти кажа.

— Всичко виждам, всичко чувам, но не си отварям устата — каза Хокай, която явно бе минала Първо ниво. — Става, сър.

Фицдуейн се приближи към тях.

— Това е швейцарски материал — каза той. — Типично швейцарски, адски скъп, но върши работа. Казано простичко, той улавя заобикалящите го цветове и се слива с околния фон. Разбира се, в рамките на доста ограничено пространство. Освен това драстично намалява термичното си излъчване. Не може да се каже, че е с общо приложение, но ако знаеш къде отиваш, ще ти свърши добра работа.

Хокай разглеждаше „Гънтрак“ отблизо.

— Да, обаче ако го снабдите с пълното му въоръжение, ще изгубите част от камуфлажния ефект, сър — каза тя. — Май малко послъгахте.

Фицдуейн се усмихна.

— Провеждахме изпитания за дневна маскировка, сержант — каза той. — Но си права по принцип.

Килмара насмешливо се обади:

— Всъщност дойдохме да видим Бебето на Дилджър. Хайде да ни шашнеш.