Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

После притвори очи и остана така няколко минути, медитирайки. Това не бе точно полицейска процедура, но жена му Сюзън вярваше силно в предизвикването на дълбок душевен покой и явно това даваше добри резултати. Например той не завършваше смяната си изнервен и стресиран като много от колегите си. Въпреки че не бързаше, стигна до отклонението към поляната само петнадесет минути след обаждането на диспечерката по радиото. Черният път се виеше през гората пред него. Поляната, спомни си той, беше на около половин километър по-навътре.

Искаше му се да подкара колата по черния път, но реши да помисли още веднъж. Ако някой е бил набутан насила в хеликоптер, значи първо е трябвало да го докарат с нещо дотук. Разбира се, би могло да е друг хеликоптер, но тогава за какво им е било да извършват смяната? Не, за целта сигурно е използвана кола.

Ричардсън слезе от автомобила и внимателно огледа черния път. Веднага забеляза следите към поляната, но обратни нямаше. Усети, че кожата му настръхва. Предполагаемото произшествие бе станало преди около час. Колата, използвана за транспорт, би трябвало отдавна да си е заминала… освен ако не беше още на поляната. Имаше и друга вероятност.

Той вдигна микрофона на радиото и се обади на диспечерката.

— Нашият бройкаджия на птици с кола ли е дошъл до мястото?

— Не — отвърна веднага тя. — Домът му е на три километра оттам и той отишъл пеша. В момента си е у тях, ако нещо ти потрябва.

— Виждам следи от гуми, водещи навътре — каза Ричардсън. — Ще блокирам пътя с колата и ще продължа пеша. Ще ти се обадя след десет минути.

— Искаш ли подкрепление? — запита диспечерката.

— Не — отвърна Ричардсън. — Сигурно нищо няма, но все пак да проверя.

Той влезе в колата и я паркира напреко на пътя. После свали пушката от скобите. Никога не се знаеше с какво може да се сблъска, а пък само видът на оръжието би накарал някой потенциален нападател да си помисли, преди да започне да върши глупости. Изглежда, размерът на цевта ги стъписваше.

Той закрачи бавно към поляната, оглеждайки внимателно не само следите от гуми, но и храсталаците под дърветата от двете страни на пътя. Ако някой се е съпротивявал и се е тръшкал в тази кола, нещо може да е изпаднало от страничните стъкла. Я документ за самоличност, я бележка някаква. Е, малко вероятно беше, ако се има предвид работещ климатик вътре при плътно затворени прозорци, но все пак трябваше да провери.

Доказателства за престъплението можеха да отидат по дяволите за тревожно кратък срок. Ценни неща, които биха могли да послужат като улика, проявяваха склонност да изчезват яко дим, независимо колко плътно си отцепил района. Разбира се, това още не можеше да се нарече престъпление, но след като е постъпила информация, трябва да се държиш адекватно. Сигурност — ето на какво обичаше да разчита Ричардсън.

Протегнал пушката в дясната ръка, той отмести листака встрани. В Северна Каролина процъфтяваха онези пълзящи, подскачащи и хапещи твари и не всички от тях бяха хора. Той се усмихна на шегата си, но миг след това усмивката му замръзна: видя гърмяща змия, свила се на кълбо върху един камък. Змията го погледна, сякаш преценявайки какви шансове има срещу него, после се шмугна в храсталака. Явно и на нея не й хареса пушката.

Ричардсън бе свикнал със змиите, но такава близка среща очи в очи със сигурност можеше да ти покачи адреналина. Той изчака сърцето му да се поуспокои, после се обади в диспечерната.

Този път го прехвърлиха на лейтенанта, който вече бе започнал да проявява признаци на нетърпение.

— Побързай, Анди, ако обичаш — подкани го той.

— Разбрано, лейтенант — отвърна безизразно Ричардсън.

След няколко минути излезе на поляната. Ако правилно бе разчел следите, тук трябваше да има кола, но нищо подобно не се виждаше. Смешна работа, помисли си той. Още малко и ще започне да си мисли за летящи чинии и малки зелени човечета. В реалния свят колите не можеха просто да изчезват. Животът бе далеч по-скучен.

Всичко това е така, каза си той, но не виждаше проклетия автомобил, а обратни следи нямаше.

Той започна да претърсва покрайнините на поляната. Дърветата растяха близо и на различни разстояния едно до друго, така че между тях не би могла да се промъкне кола. После видя просека в плътната дървесна стена — вероятно резултат от гръм или буря. Бяха свалени поне две-три дървета. Но клонакът бе накълцан, а след това струпан небрежно, в груб опит да се прикрие нещо…