Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн никога не бе виждал на живо американско кънтри и изпитваше леко любопитство. А Катлийн, която обичаше да танцува, сигурно би била още по-заинтригувана. Колкото за предвидените демонстрационни скокове с парашут, в тях винаги имаше нещо напрегнато — да гледаш как себеподобните ти скачат от един съвършено изправен самолет. Ще се отворят ли парашутите, къде и как ще се приземят?

Да, вечерта обещаваше да бъде интересна…

Дежурният полицай от щатската полиция в Северна Каролина гледаше замислено оставеното за него съобщение. Гражданин се бе обадил, че е видял как набутват една жена в хеликоптер, кацнал на една поляна, дълбоко навътре в гората, простираща се около магистралата. Жената се съпротивлявала, а после изведнъж се отпуснала, твърдеше свидетелят. Хеликоптерът веднага излетял в неизвестна посока.

Според свидетеля върху главата й било нахлупено нещо прилично на найлонова торбичка. Нападателите били двама… или може би трима, обикновено облечени. Свидетелят бил на около петдесет — седемдесет и пет метра от поляната по време на отвличането.

Дежурният се обади на диспечерката.

— Как ти се стори? Нормален човек или някоя откачалка?

Тя сви рамене:

— Възрастен, малко отвеян, но твърдо убеден, че е видял нещо.

— И за какъв дявол е бил в гората?

— Ами каза, че ходил да наблюдава птици. Търсел червенокачулат кълвач. Абсолютно сигурен е.

— Значи е видял всичко това през бинокъл? — предположи дежурният вече по-обнадеждено.

Тъкмо бе започнал да се пита какво може да види един възрастен човек от петдесет метра, взирайки се през клоните на дърветата. Тоест, не бяха ли седемдесет и пет? Или сто?

Може ли всъщност да се долови разликата между това, да помагаш на една жена да се качи и да я буташ насила? Тази торбичка върху главата като нищо може да е било шал, който да запази прическата й от вятъра, вдиган от витлата. Картинката не бе твърде ясна.

Лейтенантът отново прегледа протокола. Случката, ако изобщо е имало нещо, е станала преди около четиридесет минути. Най-близката патрулна кола се намираше на около петнадесет минути път от мястото. Освен това не му достигаха двама души.

— А какъв хеликоптер е бил?

Диспечерката отвърна малко раздразнено:

— Питах го, но той разбира от птици, а не от хеликоптери. Бил боядисан в цивилна боя, нещо бледо. Това е всичко, което можа да каже.

— А защо е съобщил за това толкова късно? — отново зададе въпрос лейтенантът. — Не знам какво очаква от нас да направим след четиридесет минути. Хеликоптерът може да е вече на сто километра оттук.

— Трябвало първо да стигне до телефон — отвърна диспечерката. — А след като намерил, видял, че няма монети.

Лейтенантът въздъхна — откъде ги намираха все такива? Изкуши се да прати протокола в архива без последствие, но му хрумна нещо друго. Отново провери мястото на картата. Знаеше къде е тази полянка, тъй като бе ходил там на лов.

— Ако става въпрос за отвличане на жена, какво ще търси хеликоптер именно там? Поляната е не повече от тридесетина метра широка — той отново извърна поглед към картата и напрегна паметта си. — Наоколо има поне още десет места, където можеш да кацнеш без опасност да се пребиеш.

— Освен ако не искаш да те видят — обади се диспечерката и направи моментна пауза, преди да добави: — … сър.

Лейтенантът я изгледа продължително, биваше го да отправя такива погледи. Диспечерката обаче имаше право. Каквото и да е казал свидетелят, като се има предвид близостта на Форт Браг, това най-вероятно е бил военен хеликоптер, пратен там кой знае с каква цел. На някакво шибано учение например? А може и да не е… Червено качулатият кълвач бе от защитените видове. А военните, колкото и да им бе мъчно, имаха инструкции да не притесняват птицата. Говореше се, че по картите им даже били нарисувани малки кълвачи.

— Кой е най-близо? — попита лейтенантът. — Ричард сън? Диспечерката кимна.

— Сержант Ричард сън — потвърди тя.

— Кажи му да отиде до поляната и да огледа. Той има набито око и кой знае… Руснаците може да са направили десант.

Диспечерката се усмихна.

— В Северна Каролина в тая жега и влага? Да не са луди!

Щатски полицай сержант Анди Ричардсън бе известен с педантичността си. Не бе кой знае колко подготвен, но бе разбрал, че в полицейската работа може да отидеш доста далеч, ако си организиран, методичен, здрав и си вършиш работата докрай. Малко разум също не вредеше. Той тъкмо довършваше доклада си за дребно пътнотранспортно произшествие, когато му се обадиха. Не беше спешно, затова той отпи от билковия чай и си довърши доклада.