Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Мястото на водача бе отляво. От дясната страна на мерача бе монтиран един противовъздушен гранатомет „Стингър“. Зад двете предни седалки имаше още един мерач, работещ с М19 — 40-милиметров гранатомет с лентоподаващо устройство, монтиран на гъвкава стойка, сдвоена с въртящ се куполен пръстен. Отделението на задния мерач изведнъж се издигна на хидравличен механизъм, за да осигури по-широк обсег за стрелба. После цялото се завъртя на 360 градуса. Прибра се обратно на мястото си и вместо него нагоре се издигна нещо като тънка мачта с мъничък перископ, който също описа пълен кръг.

— Нашият „Гънтрак“ — започна Фицдуейн — е машината, която ирландските рейнджъри започват да използват при специални операции. Изработена е от специална пластмаса, издържаща на стрелба с леки оръжия, а веригите са смес от кевлар и изкуствен каучук. Теглото и мощността й са в чудесно съотношение. Ускорява се като ракета и се движи със сто и четиридесет километра в час с пълен полезен товар. Въоръжението, разбира се, може да се променя, но напълно оборудвано с това, което виждаме, струва не повече от пет процента от цената на един танк. Колкото до поддръжката — ако ми позволите едно малко преувеличение — тримата души екипаж могат да го обслужват с помощта на швейцарските си джобни ножчета.

Видеозаписът продължи още около петнадесетина минути, като камерата се спираше от време на време, за да даде този или онзи детайл в едър план. Всичко, като се започне от разход на гориво, та до смяна на двигателя, бе взето предвид. И именно това внимание към всяка дреболия правеше впечатление и придаваше на машината уникален вид.

Резервоарът например бе направен като пчелна пита и можеше да бъде пробит от запалителен патрон, но нямаше да пламне. Вилиците отзад можеха да вдигнат стандартен натовски палет, тежащ до един тон. Гънтраковете се заканваха един за друг и ако двигателят на някой откажеше, другият можеше да го влачи и да му дава ток.

Шенли и Мори гледаха очаровани. Самата логика на мисленето правеше страхотно впечатление. „Гънтрак“ бе проектиран от хора, запознати с реалността на боя.

Мори обаче забеляза слабо място:

— Артилерията ще ви направи на кайма. В съвременния бой из въздуха хвърчи огромно количество метал с недружелюбни намерения и доста голяма част от него ще мине през тоя пластмасов сандък като през масло.

— „Гънтрак“ не е съвършеното оръжие — отговори Фицдуейн. — Не е нищо повече от поредния полезен инструмент за вършене на дадена работа. Проектиран е за бързо действие със стрелба и моментално измъкване. Такава е концепцията на всяка специална операция. Основната идея е изобщо да не бъде открит, но ако все пак го открият, да разполага с достатъчно огнева мощ да задържи противника, докато се измъкне.

Шенли обмисляше чутото.

— А как го използвате тактически? — попита той.

— Установихме, че оптималният вариант е две машини — отговори Фицдуейн. — Едната прикрива другата, както при самолетите във въздушен бой.

Килмара се извърна към Шенли и Мори.

— Е, господа, вече знаете какво създаваме. Следващият въпрос е какво вие можете да предложите. Някакви идеи?

— Поне няколко — каза Шенли.

Умът му трескаво работеше. Това, което бе видял, не бе просто интересно, то беше тактически значимо.

— Тази идея за нещо бързо, малко и способно да се опълчи на танк, ми напомня за случилото се в Северна Африка. Либийците се опитаха да награбят южния си съсед и за целта събраха армия от стотици танкове. И бяха бити от чадийци, сражаващи се на пикапи „Тойота“, снабдени с ракети „Милан“. Пикапите маневрираха по-бързо, отколкото руските танкове завъртаха куполите си. Освен това бяха много малки и бе трудно да бъдат ударени.

Килмара, който по онова време беше в Чад като съветник, не каза нищо, но погледна Шенли с уважение — този човек е в час.

— Трябва да хвърлите едно око на бебето на Дилджър — каза Мори загадъчно.

Фицдуейн и Килмара се спогледаха изненадано.

— Какво общо има тук бебето, Мори? — попита внимателно Килмара.

Мори, който все пак не изглеждаше да е превъртял, просия.

— Ще видите — отвърна той.

Щом срещата приключи, Фицдуейн провери на рецепцията дали Катлийн се е обаждала. Когато излизаше някъде сама, тя обикновено казваше кога горе-долу ще се прибере.

Нямаше никакво съобщение. Не бе чак толкова важно, но Фицдуейн почувства смътно безпокойство. Той погледна часовника си, наближаваше пет следобед. Изложбата щеше да затвори щандовете си в шест и скоро след това, някъде около седем и половина, организаторите бяха предвидили барбекю и малко развлечения. На плакатите пишеше, че щяло да има и танци.