Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Каранза! — викна Ошима извън себе си. — Какво става?

— Изработиха ни — отвърна й Каранза. — Тези самолети са били примамки. Машини с дистанционен пилотаж.

— Но на екрана на радара… — не повярва Ошима.

— Видяхме онова, което са искали да видим — каза Каранза. — Играли са си с нас.

Бункерът изведнъж отново се разтресе и експлозиите отново се сляха в един общ тътен, този път без прекъсване. Ошима опита телефоните. Всички мълчаха, с изключение на този за супероръдието. Трусовете не спираха, бомбардировката сякаш щеше да продължи до безкрайност.

Полковник Дейв Палмър провери дисплея на целите. На този етап битката вече приличаше на клинична операция. Намираш целта, избираш подходящия инструмент по същия начин, по който си подбираш подходящия стик за голф при по-сложни удари, след което ти остава само да предадеш всичко наготово долу.

Пилотите само промърморваха: „Разбрано, Тате!“.

Секунди по-късно започваха да умират хора. Някои от тях бързо, други — бавно и ужасно. Мащабът на разрушението бе огромен. Но такава бе действителността при война. За това бе обучаван и именно в това беше най-добър. От височина шест хиляди метра не можеше да чуе писъците на умиращите и да види кръвта. Тогава защо се чувстваше толкова зле?

— Кафе, сър? — приближи се до него офицер от екипажа.

Палмър поклати глава. Да си отпива от кафето на малки глътки, докато Майк Ганън се пържи на бавен огън някъде долу, му се струваше нередно.

— Пийни малко — каза загрижено колегата му от военновъздушните сили.

Палмър кимна и пое чашата.

— Бързаците очистват терена — обади се един оператор. — Резултатът е добър. Един F16 е чукнат, но пилотът казва, че ще се добере до Арконо. Почти всички земя-въздух и картечници са отнесени от вихъра. Оттук нататък са десантчиците. „Призраци“ и А 10 прочистват каквото е останало. От кайоуите казват, че Четвърти юли бил нищо в сравнение с това, което става долу. Море от пламъци.

И дивизията скача право в него, помисли си Палмър. Точно в центъра, мамка му! Всъщност така би трябвало и да бъде. А защо аз съм тук в пълна безопасност, когато приятелите ми се бият и умират? Откриването на целите се провеждаше най-методично, но все пак човек е несъвършен.

Палмър бе насочил вниманието си към разположението на бронетанковите позиции на противника, когато единствената тежка ракетна огнева точка, пропусната от операция „Баракуда“, улови техния С 141 на прицел и му откъсна цялото ляво крило.

С корпус, обхванат от пламъци, обреченият самолет полетя като камък към земята.

Стиснал парашутната раница, Палмър се хвърли навън в нищото. Къде, по дяволите, бе халкичката? Не можеше да я намери. Над него на седем хиляди метра височина командването бе поето от резервния команден център. При десант, ако искаш да си относително спокоен, дублирай всичко.

Новият команден център влезе в активно действие още преди Палмър да достигне земята.

Парашутът го дръпна и Фицдуейн пусна раницата да увисне надолу. Щеше да падне преди него и той да се приземи по-меко, но това нямаше да му помогне кой знае колко, ако се озовеше пред някой бункер. И това съвсем не беше невероятно. Беше свикнал с далеч по-маневрените правоъгълни парашути, а пък този Т15, използван от десантчиците, се бе оказал по-малко повратлив.

Сега трябваше да си понесе последиците.

Той се тръшна силно на земята и залитна по гръб. Болката като огън прониза тялото му и тогава усети, че е паднал върху нещо меко и податливо. Без съмнение това беше най-несполучливото му приземяване. След миг осъзна, че лежи върху полуизгорял труп. Към коя страна принадлежеше, бе невъзможно да се определи. Над главата му изригна пламък и се превърна в зелен ред трасиращи куршуми. Трясъкът бе оглушителен.

С ужас разбра, че се е приземил точно пред амбразурата на един от бункерите. Единственото хубаво нещо на ситуацията бе, че стрелящите отвътре бяха временно заслепени, тъй като парашутът му тъкмо се хлъзна пред амбразурата. Оттам отново блъвна пламък, проби плата и подпали коприната.

Фицдуейн се претърколи на една страна и запълзя в тъмнината. В същия момент грейна белият пламък на ракета АТ 4, която, свистейки, удари бункера точно под амбразурата. Цялото съоръжение хвръкна във въздуха.

От окопите зад бункера се заизмъкваха някакви фигури. На фона на проблесналия някъде по периферията огън от ракета А 10 Фицдуейн видя в ръцете им извитите пълнители на АК-47.