Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Никакъв проблем — отвърна свещеникът. — Какво трябва да правя?

— Изчисти боклука от пистата — каза Уебстър, — но внимавай за шибаните мини. Не разполагаме с много булдозери.

— Хуа!

Знае къде се намира, помисли си майорът.

Свещеникът пъргаво се изкатери в булдозера. Машината избълва черен дим и заръмжа, готова за действие. Далеч пред греблото й една след друга започнаха да проблясват експлозиите на взривените от сапьорите мини. Цялата писта бе пред него. Колко му трябваше на един С 130 да кацне? Шестстотин до хиляда метра, спомни си той.

— Изчисти цялата писта! — викна Уебстър, сочейки напред.

Свещеникът се ухили, даде газ и тежката машина потегли. Бог едва ли е бил десантчик, но според него е трябвало да бъде. Лостовете бяха лепкави, а арматурното табло — изпръскано с нещо. Седалката бе мокра и влагата се просмукваше в камуфлажите му. Свещеникът изведнъж разбра, че седи върху кръвта на предшественика си.

Каранза осъзна, че ако трябва да се свърши нещо полезно, то не може да бъде извършено от бункера. Получаваше доклади по подземните линии от всички точки на пистата. Парашутистите бяха извършили десант, но засега изглеждаше, че не са тежковъоръжени. А и бомбардировката постепенно затихваше, на самолетите сигурно вече им бе свършило горивото и боеприпасите. И точно тук бе слабото място на светкавичните удари…

Точно сега, преди силите на противника да са се организирали, бе времето за действие. Възможността за контраудар трябваше да бъде използвана в следващите двадесетина минути. Настъпваше часът на бронетанковите резерви.

Четиридесет танка Т55, в комплект с поддържаща пехота в бронетранспортьори — всичко това скрито в огромната кухина, изкопана под главния хангар и контролната кула.

Цяло чудо бе, че не бяха ударени. Вероятно смятаха хангара за безполезен от военна гледна точка, тъй като пистата бе разровена, а контролната Кула искаха да запазят здрава, за да я използват, след като овладеят положението. Тъй или иначе, това нямаше никакво значение. Важното бе, че резервите си стояха непокътнати и можеха — ако се използват правилно — да наклонят везните на тяхна страна.

Десантчиците, обгърнати от ореола на митични герои, все пак не бяха супермени. Махнеш ли им червено-кафявите барети, парашутчетата от петлиците и високите кубинки, те се превръщаха в най-обикновена недооборудвана пехота. Вижте какво стана при Арнем, въпреки интензивната въздушна поддръжка на съюзниците. Вижте какво стана и при Диен Биен Фу, във Виетнам. Нахаканите французи се надяваха артилерията и силната въздушна поддръжка да ги спаси, но в края на краищата слабаците ги бяха победили и отвели в плен.

Каранза бе добър познавач на военната история, обаче паметта му бе избирателна и спомените, подкрепящи тезата му, идваха от съвсем различно време. В едно нещо обаче бе прав: десантчиците бяха най-уязвими веднага след приземяването и преди още да са успели да разопаковат и да пуснат в действие тежката си огнева мощ. Но това съвсем не означаваше безпомощни. А някои от подразделенията с тежката бойна техника не бяха просто бързи. Те бяха изключително бързи.

Ала той нямаше никаква представа за хеликоптерите „Кайоуа“.

— Полковник! — обади се Ошима.

— Командире? — откликна веднага Каранза.

— Бих искала лично да водите контраатаката.

— Лично ли? — стресна се полковникът. — Хората имат нужда от вас — натърти Ошима.

„Ти ме обричаш на смърт, помисли си Каранза. Може да победим, но аз ще бъда убит.“ Ала странно, не изпитваше абсолютно нищо, освен известно нетърпение.

Ошима гледаше как Каранза излиза от бункера. На десетина метра по-нататък го очакваше бронетанковото му подразделение. Пред тях имаше огромна бронирана врата, задействана хидравлично, подобна на онези, които се монтираха в ракетните силози.

Вратата се отваряше директно пред хангара. За максимална ударна мощ при атака бронетанковото му съединение можеше да изкара наведнъж дузина танкове. Те можеха да бъдат унищожени един по един, но събрани, представляваха брониран юмрук, на който малко войници можеха да устоят.

Автоматът бе безполезен срещу танка. Тези, които защитаваха позициите докрай, биваха смазвани. АТ 4 и противотанковите гранатомети се справяха успешно с бронята, но това бяха оръжия за близък бой и освен това реактивната им струя отзад издаваше местоположението им. Фалангата танкове, напредваща бавно, но сигурно с бълващи огън оръдия и картечници, беше кошмарът на пехотинеца.