Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

В групата имаше шестима терористи. Двама от тях изглеждаха замаяни от експлозията, но останалите се държаха така, сякаш искаха на всяка цена да разберат кой, по дяволите, им е разрушил дома.

Автоматът М16 на Фицдуейн бе все още в противоударния си калъф. Според него това бе добра идея при учения, но в реална обстановка бе пълна глупост. Щеше да загине само защото някакъв си чиновник е решил, че техниката трябва да се пази от повреди по всякакъв начин. Ако успееше да се върне, щеше да издири кой е издал тази идиотска заповед и да му направи някои недотам приятелски неща.

Той извади от джоба на камуфлажите си една ръчна граната, дръпна шплента, надявайки се възпламенителят да е бил нагласен правилно, и изчака три дълги секунди.

Терористите чуха прещракването, но при грохота наоколо не можаха да разберат от какво е. В същия миг в далечината Фицдуейн видя огнения дъх на дракона — една А 10 изстреля обвитата си в обеднен уран ракета в танк на терористите. Едновременно с последвалия взрив Фицдуейн хвърли гранатата.

Сетне светкавично измъкна пистолета си и бързо стреля в един от терористите, който извърна глава към него. Изстрелите улучиха нещастника в лицето и главата му се отметна назад. Точно в този момент избухна и фосфорната граната. Над разстлалия се около тях бял дим останаха да стърчат само двама терористи. И двамата горяха, единият пищеше истерично.

Фицдуейн отново стреля. Фигурите се сринаха на земята. Облъхна го мирис на изгоряла плът. Фосфорът гори при 2760 градуса по Целзий и е почти невъзможно да се изгаси. С помощта на ножа той освободи калъфа с автомата, извади оръжието и щракна един пълнител. А 10 и „С 130 Призрак“ прочистваха периферната зона, но центърът принадлежеше вече на десантчиците.

Въпреки отблясъците от интензивния огън наоколо бе много тъмно. Тогава си спомни за уреда за нощно виждане, увиснал на шията му, и си го закачи на каската.

Сърцето му се преобърна. В тялото му бяха насочени поне половин дузина лазерни лъчи. Това, че още не стреляха по него, бе обнадеждаващо, но мисълта, че шестима крайно възбудени десантчици го държаха под прицел, бе малко обезпокоителна.

— Мъртъв кълвач! — изрева той с усилие.

— Дано всички пукнат, полковник! — прозвуча в отговор бодрият глас на Брок.

Фигурата му се отдели за миг от земята, придвижи се малко напред, после отново се сля с нея.

Ха съм щръкнал, ха съм опушкан. Малко повечко да останеш над земята, ако врагът си разбира горе-долу от работата — мъртъв си. И бог ще жали за теб. Единствено проблясващата лепенка на каската му — видима само с очила за нощно виждане и за уредите на самолетите — издаваше местоположението му. Брок се придвижваше като дух. Беше обучил хората си по същия начин. Фицдуейн не видя никой от взвода, като се огледа наоколо.

Карлсън бе отбелязал, че независимо колко добре си се подготвил, организацията на действията през първите тридесет минути при един десант от голям мащаб бе най-добрата стъпка срещу хаоса. Дори и при плътен скок тежкото снаряжение често се оказваше не там, където трябва, а подразделенията се объркваха по един ужасен начин. Противниковият огън и други враждебни действия спомагаха с всички сили за суматохата.

В началото всеки въздушен десант прилича повече на добре организирана бъркотия. Да се оправи тя, зависеше далеч по-малко от командването, отколкото от инициативата на малки групи десантчици. Според мнението на критици на въздушния десант това бе най-неуреденият начин за водене на война. Единственото нещо, което можеше да се каже в негова полза, бе, че даваше резултати.

— Каква е ситуацията? — попита Фицдуейн.

— Успях да събера по-голямата част от взвода — рече Брок. — Двама още ги няма, но те знаят целта на занятието. А Сорвино си го получи ей оттам — той махна към димящите останки на взривената огнева точка. — Мъртъв е.

— А Кокрейн? — попита Фицдуейн.

— Тук е — отвърна Брок.

— Добре, карай нататък — подкани го ирландецът.

— Въздушните момчета здраво са поработили по огневите точки на противника — продължи Брок, — но все още има много хулиганчета, пръснати на групички из мрежа от свързани един с друг тунели и окопи. А това означава, че не знаеш откъде ще се появят. Ако стреляха малко по-добре, щяхме наистина да си заслужим заплатите, но както вече разбрахме, те проявяват склонност да стрелят високо и не доживяват да си поправят мерника. Все пак дадохме и жертви, твърде много горещ метал лети наоколо. Ще стане малко по-леко, когато пуснем в действие тежките пушкала. Лошо е, ако хвърлят някакви резерви. Най-много ме притесняват танковете им. Знаем, че ги имат, но не ги виждам. Къде са? Мамка му, играем си на сляпа баба!