Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Скоро Палмър бе убеден, че почти всички скрити противовъздушни огневи точки са въведени в данните за препращане надолу, но те щяха да бъдат открити едва когато самолетите стигнеха точно над тях. Далеч под командния център той виждаше как първите самолети наближават пистата. Радарът ги показваше как летят ниско, без да променят курса, за да извършат точен десант.

Подходът към зоната на скока винаги щеше да си остане най-опасният момент от един десант. За тези няколко минути самолетът бе абсолютно безпомощен и уязвим отвсякъде, а заедно с него — и парашутистите. Докато стоеше с поглед, впит в екраните, от пистата се извиха огнените опашки на ракетите, прорязаха нощното небе и после по-голямата част от тях улучиха първите самолети. Небето бе озарено от взривовете и от огнения дъжд от останки, които се посипваха над земята.

На началник-щаба му прилоша. Беше готов да скочи от самолета като обикновен десантчик. Видя как червената лампа се превръща в зелена и усети отговорника да го потупва по рамото… Той разтърси глава и се освободи от видението.

Колегата му от военновъздушните сили наистина го бе допрял по рамото и питаше:

— Сега ли?

— Сега — уморено отвърна Палмър.

Към предварително подготвените въздушни подкрепления полетя една-единствена фраза:

— Започни „Баракуда“!

За всяка огнева точка на отбраната бяха отделени по два самолета, и още един в резерва, ако първите два пропуснат целта. Скрити зад хълмчета и гънки на местността, хеликоптерите „Кайоуа“ висяха на място, вдигнали нагоре само наблюдателните си мачти…

— Екраните на радарите пак са празни — разтревожи се Каранза. — Не разбирам. Само преди минутка се виждаше как ония идат в редица по два като добитък в кланица, а сега изведнъж — нищо.

— Смущават ни радарите, сър — обади се един от операторите.

— Тогава защо не ги смущаваха и преди? — попита Каранза. — Защо ни дадоха да видим приближаването на самолетите и след това ни заглушиха, след като по-голямата част от тях бяха унищожени? Няма никакъв смисъл.

Ошима гледаше видеомониторите. Камерите, наблюдаващи долината на супероръдието, показваха, че абсолютно всичко е нормално. Навсякъде по другите места екраните блестяха от пламъците, обхванали отломките на свалените самолети. Ошима видя хората си да излизат от огневите точки, за да огледат останките и да прочистят района от случайно останал жив противник.

Странно, на земята не се виждаше нито един парашут… Да не са се подпалили от падащите пламтящи отломки? Или пък да са паднали извън района? Странно наистина, но това не бе проблем от първостепенна важност. Камерите сигурно не показваха както трябва. Даваха горе-долу добра обща картина, но не можеха да заместят прякото наблюдение.

Каранза слушаше докладите от подразделенията горе на повърхността. Бяха много обнадеждаващи и потвърждаваха онова, което се виждаше и на мониторите. Противовъздушната отбрана бе постигнала огромен успех. Девет от първите дванадесет самолета бяха унищожени само за няколко минути.

Каранза се опитваше да си спомни колко десантчици побира един С 130. Някъде около шестдесет, което означаваше, че общият брой на убитите бе равен на цял батальон!

Войските на Каранза биеха американците с всичката им мощ и техника! Значи и от тях можело да тече кръв.

Всички монитори, с изключение на този, показващ супероръдието, трепнаха и изведнъж угаснаха.

Лицето на оператора, заслушан в поредния доклад, изведнъж пребледня.

— Полковник Каранза — обади се той. — Докладва капитан Алонсо. Иска да говори с вас.

Каранза пое слушалката.

— Полковник — дочу той познатия глас на капитан Алонсо. Бе един от най-добрите му батальонни командири, изобретателен и с хладен ум в критични ситуации. — Полковник — продължи той сломено. — Самолетите, които унищожихме…

— Да — прекъсна го Каранза. — Великолепна работа, направо върховна!

От другия край на линията последва пауза. Алонсо дишаше тежко, сякаш бе тичал или се намираше в състояние на силен стрес. Но и в двата случая това не бе в характера му, той бе спокоен във всякакви ситуации.

— Да, капитане — нетърпеливо продължи Каранза. — Какво има?

— Полковник, те се оказаха бръмбарчета — изпъшка Алонсо. — Всички са МДП-та.

Телефонната слушалка падна от ръката на Каранза.

— Какво? — попита Ошима нетърпеливо.

Каранза отново сграби слушалката.

— Капитане, веднага се върнете по местата си! Веднага!