Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Оцелелият обезопасител застопори затворените вече врати и се тръшна на опустялата пейка потресен. Беше видял достатъчно през отворената врата, за да благодари на бога, че е постъпил във военновъздушните сили, а не в пехотата. 82-ра бе поела сякаш право към ада.

Командният бункер бе направен от няколко свързани помежду си метални сфери, поддържани от хидравлични амортисьори. Бяха подобни на използваните в Япония при строителството на небостъргачи за увеличаване на противоземетръсните им качества. Над бункера имаше няколко пласта броня, армиран бетон, трамбована пръст и още бетон.

На практика цялото това съоръжение бе неуязвимо за конвенционална бомбардировка. Носеха се слухове, че се разработвали някакви ракети, способни да проникват надълбоко под земята, но май в това нямаше нищо сериозно. Така или иначе, хората тук бяха недосегаеми за всички съществуващи бомби.

Бомбардировката се развихри без никакво предупреждение. По радарите нямаше нищо. Ошима тъкмо минаваше на инспекция в радарната зала, когато започна нападението, и сама можа да види екраните, разтърсили се леко от първия удар.

По тях нямаше абсолютно нищо — дори и най-малък намек за сянка.

С артилерия ли нападаха? Да не би мексиканската армия най-сетне да е решила да се намеси? В Чиапас бе относително спокойно и затова може да са решили, че тъкмо сега му е времето да нападнат.

И все пак някой би трябвало да ги предупреди. Вярно, Куинтана бе мъртъв, но те разполагаха с много информатори. Щяха да знаят, ако мексиканската армия има намерение да предприеме каквото и да било. А и как ще стигне до платото, без да бъде засечена? Невъзможно.

Бункерът се разтърси още веднъж. Осветлението примигна и изгасна. Веднага след това се включи аварийната система и лампите отново светнаха.

— Бомбардират, командире. Яко бомбардират! — каза Джин Ендо, един от малкото членове на Яибо, останали живи.

Другите, извадили късмет, за нещастие не бяха от същия ранг като него. Въпреки младостта си, Джин Ендо бе изключителен. Интелигентен, бърз и доказал уменията си. Но преди всичко бе верен. Джин Ендо щеше да й бъде полезен.

Заместник на генерал Бараган бе полковник Каранза. Неговата вярност почиваше изключително на факта, че той просто нямаше къде другаде да иде. Щеше да се бие, ако работата опреше до бой. Но тук беше Мексико. Американците може да се съгласят да бомбардират Текуно, ако бъдат помолени от правителството, но никога нямаше да изпратят сухопътни войски. За това се бяха погрижили Виетнам, Ливан, Сомалия и най-вече американските медии. Загубите бяха политически неприемливи.

— Прав е — намеси се Каранза мрачно. — Това са бомби. Празните радари означават „Стелт“, а това от своя страна означава Америка.

— Включи мониторите — заповяда Ошима.

Командният бункер упражняваше командните си и контролни функции с помощта на дълбоко вкопана мрежа от кабели, свързани с външни видеокамери. Най-важната връзка бе с долината, където бе супероръдието. Ошима можеше да стреля с него оттук. Беше проста работа — мушкаш два ключа и щракаш едно малко копче. По-рано обикновено Куинтана пазеше тези ключове, но ролята му вече бе свалена от сценария. Ключетата сега се люлееха на врата на Ошима.

Блесна редица от десетина монитора. През деня те бяха постоянно включени, но през нощта се изключваха, за да се пестят батериите, необходими за уредите им за нощно виждане. Войската на терористите, с изключение на няколко поста на ключови места, не бе оборудвана с такива уреди.

Загледана в екраните, Ошима видя как една от силно укрепените позиции около зоната избухва в огромен жълто-червен облак. В небето се понесоха крака, ръце и части от тела заедно с различно оръжие. Експлозиите следваха една след друга с такава бързина, че се сливаха в непрекъсната канонада и вибрациите в бункера не спираха. Разрушенията растяха с всяка изминала секунда.

— Дайте проверка на периферията! — излая Ошима.

Мониторите се подчиниха на предварително зададени параметри. Външният пояс започна да се осветява част по част, но тя не виждаше нищо. Ако нападаха отвън, то тук трябваше да има някакво развитие, дори да е само противников артилерийски огън.

— Дайте ми Стъпката и ме свържете с командира на оръдието — заповяда Ошима.

Връзката с Дяволската стъпка се осъществяваше с помощта на оптичен кабел. Образите се появиха моментално.

Ошима почувства неимоверно облекчение. Долината на супероръдието не бе обект на нападението. По някакъв начин, мислеше си тя, американците са разбрали с какво разполагам и ги е страх да нападат пряко, за да не ме накарат да гръмна. Бяха силни, невероятно силни, но… уязвими.