Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Командире — извика Каранза. — Виж радарите.

До този момент екраните бяха празни. Сега на тях изведнъж се появиха силуетите на дузина приближаващи самолети. Скоростта им бе малка. Това не бяха изтребители бомбардировачи, а транспортни самолети, ала дори и за такива летяха много бавно.

— Десант! — ахна Каранза. — Невероятно! Лековъоръжени десантчици, каква мишена! Ще ги избием още във въздуха. След като скочат, въздушното им прикритие трябва да прекрати огъня и тогава ще им налетим. Слава богу, че генерал Бараган беше толкова предвидлив човек.

По-голямата част от осемдесет и четирите огневи точки около пистата Мадоа бяха или напълно разрушени, или силно пострадали. Но това вече нямаше никакво значение. Там и без това имаше съвсем малко хора, а в по-голямата си част съоръженията бяха фалшиви.

Истинската отбранителна система бе под земята. Състоеше се от бронетанкова техника и подразделения с ръчни гранатомети земя-въздух. Тези гранатомети считаха за свой най-голям враг хеликоптерите, но нисколетящите С 130, влачещи се почти със същата скорост, май щяха да се окажат още по-лесна мишена.

— Да дам ли заповед, командире? — попита Каранза.

Ошима изчака първият самолет да влезе в зоната на пряката видимост и да се появи на един от видеомониторите. Каранза се бе оказал прав — бомбардировката замираше. Още няколко секунди…

Изведнъж от самолетите се посипаха черни точки и веднага след това цъфнаха белите петна на парашутите.

— Давай! — викна тя.

Каранза заговори в микрофона. От бункери и от тунели по цялото протежение на пистата предварително определените огневи точки на противовъздушната отбрана се надигнаха от земята и насочиха смъртоносните си цеви към небето.

На шест хиляди метра височина центърът за управление и контрол, поместен в един С 141, кръжеше и следеше развитието на битката долу.

В огромния товарен отсек на самолета, заобиколен от тонове електроника, бе настанен екип специалисти. Данните постъпваха от самолети, както и от много други източници, включително и от отряд на спецслужбите, образуващ верига от наблюдателни постове по цялата периферия на зоната.

Обаче най-близкото наблюдение се провеждаше от едно подразделение на Делта, намиращо се буквално в центъра на събитията. Бяха скочили тук от голяма височина със забавено отваряне под прикритието на започналата бомбардировка и сега се криеха на покрива на главния хангар и в контролната кула.

Бяха щурмували кулата, очаквайки сериозна съпротива, но я намериха почти празна. Обитателите й нямаха никаква работа, тъй като по-голямата част от въздушната им техника бе унищожена от атаката на микролета, и още щом чуха да падат първите бомби, хукнаха да се скрият в някой бункер. Кулата бе в ръцете на Делта. От нея имаше чудесен изглед към базата на терористите и макар с издухани от бомбите стъкла, представляваше идеален наблюдателен пункт.

Хората от Делта, заели покрива на хангара на около четиристотин метра по-нататък, гледаха на колегите си с известна завист. Нямаха никаква представа кои от пернатите представители на животинския свят се въдят на това плато, но явно всички бяха използвали само този покрив за естествените си нужди.

Войниците лежаха в събирал се години наред птичи тор. Ходенето по него бе опасно, а миризмата — убийствена. Щеше да е и забавно, ако вторият войник, приземил се на покрива, не се беше подхлъзнал и не си бе счупил врата. Безжизненото му тяло се бе преметнало през парапета и бе увиснало във въздуха на няколко метра от земята. Веднага го бяха извлекли обратно, преди някой да го види, и сега момчето лежеше по гръб в безсъзнание.

Полковник Дейв Палмър, началник-щаб на 82-ра, беше старши офицер в командния център, устроен на борда на С 141, и в момента следеше развитието на събитията долу със смес от тревога, очарование и яд. Ако изобщо съществуваше военна логика, на този С 141 трябваше да бъде командващият генерал. Този център бе най-доброто място за наблюдение на действията и разполагаше със свръхмодерна техника за комуникации.

Съществуваха обаче някои ситуации, в които военната логика не диктуваше положението и в които гордостта на подразделението се смяташе за по-важно нещо. В 82-ра въздушнопреносима офицерите водеха хората си, застанали пред тях, а това означаваше генерал Майк Ганън да скочи начело на войските си.

Палмър плувна в пот, докато гледаше как базата на терористите се променя пред очите му. Пет минути след прекратяване на бомбардировките из цялата писта се бяха появили десетки нови огневи точки, а, изглежда, имаше и още неколкостотин по-малки картечни гнезда. В момента цялото му внимание бе погълнато от противовъздушната отбрана, особено гранатометите земя-въздух и тежките картечници. Данните не спираха да постъпват, обработваха се моментално, установяваха се целите и след това се предаваха на щурмовите отряди долу.