Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

В този момент свързочникът повика Брок. Фицдуейн виждаше как около тяхната позиция стрелбата, открита от десантчиците, се засилва, след като подразделенията едно след друго си обраха багажа. Откриваха се цели и М60 бълваха огън и жупел. Прочистващите отряди методично прочесваха района с ракети земя-въздух, с автоматична стрелба и гранати. Бункерите падаха един след друг, елиминирани с АТ 4 и по-леко противотанково оръжие.

На картата пистата Мадоа, обградена от кръговата си отбрана, изглеждаше малко парче земя, лесно за превземане. А Фицдуейн като че ли чак сега се сети колко голяма може да бъде една писта. Цели две бригади на 82-ра бяха скочили, върху нея, а оттук, както се бе проснал на земята, районът изглеждаше изненадващо пуст. Вярно, трасетата прорязваха въздуха безспир и експлозиите следваха една след друга, но не се виждаха никакви хора.

Бяха заобиколени от хиляди войници, опитващи да се избият едни други, но от неговото място те бяха просто невидими. Това действаше на нервите. Фицдуейн бе свикнал на спецоперации, в които групата ти е толкова малка, че цялото ти внимание може да се насочи само срещу противника.

В ситуация като тази обаче да управляваш собствения си екип, означаваше да потънеш в поток от информация. За него това представляваше съвършено нов източник на притеснения и то му напомни само колко неща още се искаха при командването на една обикновена, конвенционална битка. В ситуацията обаче имаше един парадокс. По същество спецоперациите бяха далеч по-трудни, а в същото време и по-лесни. Обучението ти е по-добро, обикновено снаряжението ти е по-модерно и вниманието ти е далеч по-фокусирано. Това правеше живота много по-лесен.

На петдесет метра от тях във въздуха хвръкнаха отломки и пръст и Фицдуейн се притисна към земята. Последваха още четири по-близки попадения, но линията на разцъфналите една след друга експлозии мина покрай тях.

— Осемдесет и две милиметрови — забеляза Брок. — Обзалагам се, че местят проклетите неща. Противобатарейците знаят как да се оправят с тия лайнари, но явно, докато не се намесим ние, играта никак няма да е приятна. Противобатарейците са… как да се изразя, малко кекав народ.

Фицдуейн се усмихна, въпреки че по каската му още падаше пръст. Една малка корекция в минохвъргачния огън и Разузнавателния щяха да го пресяват със сито, за да го напъхат в найлоновите чували за вкъщи.

Противобатарейният радар можеше да проследи отправения срещу своите огън и да насочи ответния още преди мините да са паднали в целта. Но беше много капризно оборудване и трябваше да се докара по въздушен път. А това не можеше да стане, докато не се прочистеше зоната за приземяване. По цялото протежение на пистата бяха разхвърляни едри скали, като разстоянието между тях бе щедро наръсено с мини. Нищо работа за десантчици, скочили заедно с булдозери и инженерен персонал, но се искаше време.

Брок съсредоточено слушаше, притиснал само едната слушалка към ухото си.

— Разбрано, Вайпър Едно.

По диагонал спрямо тяхната позиция се стрелна ракета „Хелфайър“ и се вряза в някаква цел на около осемстотин метра от тях. Небето се озари от експлозията, последвана от цяла серия подобни взривове минохвъргачен огън.

Секунда след това към земята се протегна розовият език на 20-милиметровата „Гатлинг“, монтирана на „Призрак“, и облиза основно целия район.

— Директно в топките, Вайпър Едно — съобщи Брок на пилота на „Кайоуа“.

Два „Кайоуа“, два танка „Шеридан“ и въздушно прикритие — това бе поддръжката за операцията на Фицдуейн, което обаче му осигуряваше необичайния лукс сам да си повика прикриващ огън, ако се наложи. Трябваше обаче да го степенува — колкото по-тежък бе огънят, толкова по-големи бяха пълномощията му да поиска прикритие.

Разузнавателният взвод бяха всичко друго, но не и безпомощни. Всички се бяха съгласили, че Ошима заслужава по-особено внимание.

На Фицдуейн Ошима не му трябваше като пленница. Тази жена бе проляла твърде много кръв и той просто трябваше да я убие. Когато битката приключеше, един от тях двамата щеше да е мъртъв.

И този път — наистина.

— Войник! Къде, по дяволите, е оръжието ти? — ревна майор Уебстър, командир на наземните сили, на една фигура в каска, имала нещастието да пресече пътя му.

— Аз съм свещеникът, господин майор. Не ми дават да нося никакво оръжие.

Човекът мъкнеше някаква малка мешка.

— Късничко е за духовна намеса — язвително отбеляза Уебстър. — А дали можеш да караш булдозер?