Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Ред експлозии една след друга от падналите зад противниковата бронетехника 120-милиметрови мини осигуриха прикритие за щурмовата група на Фицдуейн.

Разузнавачите заляха хангара с огън от автоматите и 40-милиметрови гранати. Проблясъците от цевите на противника издаваха местоположението им. Лазерните лъчи прорязваха мрака и за миг се спираха върху целите, за да бъдат последвани част от секундата по-късно от добре прицеления огън. Двете „Кайоуа“ се появиха и летейки само на два метра от земята, засипаха противника с противопехотни ракети.

По-голямата част от терористите вътре бяха монтьори и обслужващ персонал, който бе съсредоточил усилията си да подсигури машините за атаката. Изобщо не им бе минавало през ума, че ще се наложи да отбраняват самия хангар. Много от тях бяха избити от първоначалния ураганен огън на разузнавачите. Кайоуите довършиха по-голямата част от останалите.

Тринадесетте оцелели хукнаха да бягат и бяха покосени от картечниците на двата шеридана, с грохот нахлули през страничната стена. Разузнавачите с прибежки се втурнаха напред и овладяха хангара. В това време от покрива се спуснаха и Делта, присъединявайки се към малката армия на Фицдуейн.

Брок усети миризмата на птичия тор и сбърчи нос.

— Мамка му! Да не сте решили да ги обгазяваме?

Секунди по-късно пластичният заряд избухна и вдигна бронираната врата, скриваща рампата в пода. Шериданите стреляха в празното пространство долу, подпомогнати от двата „Кайоуа“, вече влетели в хангара. Гръмна втори заряд пластичен взрив и стоманената решетка, предпазваща вентилационната шахта, отхвръкна встрани. Вътре бяха пуснати мощни бомби, които избухнаха долу с такава сила, че подът се разтресе.

Докато шериданите и половината разузнавачи се спуснаха надолу по рампата, Фицдуейн, Лонсдейл, Кокрейн и останалите се потулиха наоколо в тъмнината.

Свещеникът избута поредното гребло от пистата и се спря за миг да избърше чело. Целият бе плувнал в пот. Да караш булдозер, бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Цивилните машини може и да имат климатизирани кабини и меки седалки, но военните бяха наблегнали повече на здравината, а не на комфорта. По цивилните машини никой не стреляше.

По бронята отпред издрънча откос, свещеникът сниши глава, вдигна леко греблото и даде газ назад. Успокояваше се, че двигателят е в пълна безопасност зад масивното гребло, но това му напомняше, че той седи най-отгоре, изложен на противниковия огън.

Небето бе нарязано от зелените пунктири на трасетата, от мощните проблясъци на стрелящите хеликоптери и експлодиращи ракети. Накъдето и да погледнеше през очилата си за нощно виждане, забелязваше цели и насочените в тях лазерни лъчи, последвани от кратък откос. Целите се елиминираха методично и целенасочено една след друга.

Дойде му наум, че с този огън му създават работа и че се налага да се върне към пасторските си задължения. Но за да се погрижи за ранените, трябваше да предаде работата на някой друг, обаче да намери този някой, не бе никак малък проблем. Освен това много добре си даваше сметка, че колкото и утешителни да са думите на свещеника за един ранен войник, получаването на подкрепления и евакуирането бяха далеч по-желани и очаквани.

Пистата вече бе почти почистена и доколкото можеше да види, сапьорите също бяха прочистили мините. Той даде газ и подкара към купчина пълни с бетон двесталитрови варели. Въздухът бе наситен с миризма на нафта. Някой изтича към него и извика, сочейки към варелите. Ревът от двигателя му пречеше да чуе думите му, но явно искаше да му обясни, че онези варели там трябва да се махнат.

Свещеникът даде знак, че разбира, усмихна се и продължи.

— Минииии! — крещеше сапьорът след него. — Мини! Още не сме прочистили натам! Спри бе, тъпанар такъв!

Свещеникът прекоси пистата и намали, като се приближи към варелите. Спусна греблото и даде газ. Изведнъж усети чудовищен удар откъм дясната си страна, който го изхвърли във въздуха и го метна в средата на пистата. Свещеникът се тръшна на земята и разтърсвайки глава да се съвземе от шока, усети на гърба си нещо тежко.

Заизвива се панически, тежестта на гърба му се размърда, а малко след това изчезна. Той се изтърколи встрани. Само на метър от него се надигаше десантчик, прекарал странно ръце през ремъците. Висеше на мишниците си, сякаш не бе успял да си сложи парашута както трябва. Като че ли бе падал, увиснал на ръце на въжетата.