Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Чакай да видиш още колко лайна ще изсипят! — обади се Лонсдейл.

Фицдуейн мълчеше. Ако можеше да се вярва на картата, нарисувана от Реймън, зад онази врата там трябваше да има люк, водещ към метални стълби, слизащи към командния център. Право напред след това бе складът с нервнопаралитичния препарат. А зад тях, в другия край на бункера, бе другият газ. Ако нищо не е било местено, вече бяха успели да обезопасят „Сайклакс Гама 18“. Само единият от компонентите бе безполезен.

Разбира се, на Ошима не й трябва да събира цялото количество заедно. Достатъчно е да закара и бутилка. А според това, което му бяха казали, две бутилки от „Сайклакс Гама 18“, правилно смесени и разпръснати, щяха да бъдат достатъчни за цялата писта, а какво остава за подземния бункер.

— Брок! — подвикна той.

— Йо! — отзова се веднага лейтенантът.

— Трябват две гранати за ей онова място — каза му Фицдуейн. — Накарай някого да провери в стелажите на оня „Шеридан“, дето не избухна.

— Мамка му! Как се сети?… Ония са се измъкнали оттам като катерички.

Две минути по-късно тежестта, завързана за края на едно парашутно въже, тупна до Фицдуейн. Брок се намираше отляво, скрит зад една колона. Повече не можеше да се доближи и да остане жив.

Тежката картечница на терористите, в акомпанимент на трите АК-47, забълва огън още щом видяха въжето, мъчейки се да го скъсат с куршуми. Въздухът се изпълни с писъка на рикошети. От бетонния под се разхвърчаха откъртени камъчета и цимент.

Фицдуейн видя как един куршум закачи въжето. Ако сега дръпнеше по-силно, то сигурно щеше да се скъса. Ако пък дърпаше бавно, съдържанието в торбичката можеше да хвръкне във въздуха. Мисълта какво има в торбичката го накара да вземе бързо решение. Той дръпна силно, въжето се скъса, но след като вече бе придало достатъчен тласък на торбата. Тя се плъзна към него и се удари в крака му.

Фицдуейн я отвори и погледна към Брок. Вътре имаше три гранати.

— Ама ти… какво? — каза той само с устни.

— Пробвай, какво толкова — сви рамене лейтенантът. — Друго няма.

Ирландецът даде по една граната на Лонсдейл и Кокрейн. Те вдигнаха смаяни погледи към него.

— Хайде сега заедно — викаше им Фицдуейн без повече обяснения. — Четири, три, две…

Трите гранати описаха парабола във въздуха. Две от тях попаднаха в огневата точка.

Четирима терористи изхвръкнаха отвътре с все още тракащи автомати в ръце. Съсредоточеният огън на разузнавачите ги направи на решето. Димът от трите димки изпълни въздуха. Давейки се и кашляйки от пушека, Фицдуейн се хвърли напред. Стоманената врата май трябваше да послужи за измъкване на терористите, защото бе отключена. Той дръпна масивната дръжка и вратата бавно се отвори.

Зелен, червен и жълт дим правеха мястото непоносимо за по-дълъг престой. Ако от другата страна на вратата имаше някой, той вече щеше да стреля напосоки. Или пък, ако бе професионалист, щеше да изчака от дима да изплува някакъв човешки силует. Да, но чакането също му се струваше не особено удачно. Всеки атакуващ, проявил достатъчно умение, за да стигне дотук, би проявил и достатъчно разум първо да хвърли някоя и друга граната и чак след това да нахлуе. Така че, ако оттатък имаше някой, той досега щеше да стреля.

— Ти надясно — извика Лонсдейл.

— Готови! — чу се гласът на Кокрейн иззад гърба на американеца.

— Давай! — обади се късо Фицдуейн.

Редове стоманени бутилки бяха подредени зад метална решетка пред тях. Вратата в дясната стена, водеща надолу към командния център, бе затворена. Беше от същия размер и конструкция като онези, използвани в банковите трезори. Самата стая бе празна.

Тримата огледаха вратата, изглеждаше така, сякаш бе част от стената. Целият затварящ механизъм сигурно се намираше от другата страна.

— Изричаш вълшебната думичка и цялото това чудовище с трясък се плъзва встрани — пошегува се Лонсдейл. — Пред теб се показват някакви метални стълби. Слизаш по тях и стигаш до друга такава врата. Чукаш учтиво и за твое учудване тя се отваря и ето ти я тебе Ошима, усмихната до уши, широко разтворила ръце за добре дошъл — той помълча малко. — Но тъй или иначе, не вярвам, че един ритник ще свърши работа. Това скапано нещо е вбито в стената.

По-подробният оглед показа, че проблемът не е само във вратата. Цялата стена, изглежда, бе със същата устойчивост, а мястото около касата бе толкова гладко, че взрив на практика никъде не можеше да се постави.

— Можем да пъшкаме и да мрънкаме наоколо, без да постигнем нищо — каза Кокрейн. — Затова най-добре да отидем да пием по едно кафе, докато сапьорите си свършат работата. Става въпрос за разбиване на сейф, по дяволите! Това не е работа за почтени граждани като нас.