Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн търкаше замислено брадичката си. Целия си занаят Ошима бе научила от Палача. А Палача винаги си оставяше вратичка за измъкване, заедно с някоя и друга изненада за нежелани гости.

Погледът му се премести към бутилките с нервнопаралитичния газ. Колко ли са?

— Ще стоим тук — каза накрая той.

На шест метра под него ръката на Ошима лежеше върху спусъка на супероръдието. Двата ключа вече бяха мушнати където трябва и бяха превъртени. Паролата бе въведена. Супероръдието бе заредено с водород и хелий и готово за стрелба.

Тя се поколеба. Ех, да имаше още време! Един снаряд щеше да свърши толкова малко работа в сравнение с това, което можеше да се направи. Сега, след като стреляше, десантчиците сигурно веднага щяха да нападнат долината със супероръдието и тя нямаше да има време да презареди.

Това щеше да бъде един-единствен жест на омраза, а не широкомащабната кампания, която бе планирала.

Дали войските на Каранза можеха да променят нещо? Възможно, но малко вероятно.

Никога не чакай до последната минута , беше я учил Палача. Обществото е корумпирано, хората са продажни, те винаги ще ти предоставят и други възможности. Ще ти натикат в ръцете точно онова оръжие, което ти трябва, за да ги унищожиш. С тяхната алчност и некомпетентност въоръжават собствените си врагове.

Нанасяй удара без жалост и изчезвай. Предварително си подготви вратичка за измъкване и точно когато си мислят, че си в ръцете им, удряй жестоко .

Суматохата, настъпила след това, ще ти помогне да се измъкнеш. Когато са близо до теб и си мислят, че вече си в ръцете им, винаги стават невнимателни. Залагаш им капана и те влизат в него, без да се замислят, за да бъдат унищожени. Но не бъди алчна, не изчаквай, за да видиш какво ще стане. Никога не стой до последната минута .

С нея щяха да дойдат Джин Ендо и още петима. Достатъчно, за да си пробиват път с бой, ако се наложи. Стигат за внасяне на смут, като в същото време са малко, за да бъдат открити и унищожени.

Останалите шестима в командния център вече си свършиха работата. Ако ги бе оставила живи, можеха да се опитат да направят нещо с механизма за смесване на двата газа. Гърлата им бяха прерязани, както си стояха пред мониторите, и сега въздухът бе наситен с миризма на смърт и кръв.

Двете бутилки стърчаха там, свързани с апарата за разпръсване. Към тях бе прикрепен таймер, готов за задействане. Когато атакуващите нахлуеха, целият команден център щеше да се изпълни с нервнопаралитичния газ, който вероятно щеше да се разпространи из целия район, обхващайки и войските отвън.

Но дотогава тя трябваше да бъде далеч оттук. Нямаше никаква причина да чака повече…

Ошима започна да брои наум, подготвяйки се психически за огнения вихър, който щеше да изпрати снаряда към Вашингтон. Представяше си пътя му — излита с невъобразима скорост от цевта, набира височина и навлиза в стратосферата, след което описва грациозна дъга и пада в целта. За колко ли време щеше да я достигне? За няколко минути, не повече.

При приближаването към целта в него щеше да се включи механизъм, работещ на принципа на промяната в налягането, който да активира двете бутилки газ. Те щяха да смесят съдържанието си и тогава щеше да се включи разпръскващият апарат. Небето над столицата на най-могъщата нация в света щеше да се изпълни от огромен облак нервнопаралитичен газ.

Невидим, бавно щеше да се спусне надолу. Щяха да минат часове, преди американците да разберат, че са били обгазени, а тогава вече щеше да е много късно. Навсякъде щяха да започнат да умират хора. По работните места, вкъщи! Сенатори и конгресмени щяха да падат, както държат лъжливите си речи. Лобисти щяха да започнат да бълват кръв, защитавайки каузите си. Полицаи щяха да падат в колите си, както патрулират по улиците. Затворници щяха да повръщат червата си, както са зад решетките.

Облакът щеше да прехвърли Потомак и да стигне до Пентагона, където военните ще започнат да измират, без да могат да отвърнат на удара.

В Арлингтън и Рослин, както и в останалите предградия жителите щяха да пият от замърсената вода и също да се заразят. Ледените кубчета от хладилниците също щяха да убиват. Дори и най-беглата целувка щеше да убива. Самият въздух, самата трева, по която стъпваш, вентилацията в собствения ти автомобил — всичко щеше да сее смърт.

Камерите, скрити из долината със супероръдието, освен образ, предаваха и звук. Ошима искаше да изпита наслада и от последната подробност. Тя чу прозвучалия клаксон и видя как прислугата на оръдието се спуска към укритието.