Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

— Добрата новина, генерале — продължи Фицдуейн, — е, че се сдобихме с геоложките проучвания на района и разбрахме, че не можеш да копаеш тунели накъдето ти скимне. Много скали има. Така че, ако Ошима е под земята, шансовете да е някъде към северната страна на бункера са най-големи.

— И къде ще излезе на повърхността? — интересът на генерала видимо нарасна.

— Някъде към северния край на зоната, извън минното поле — отвърна Фицдуейн. — Ще го направи през нощта.

Ганън впери поглед в картата.

— Твърде голям район, за да бъде държан лесно под наблюдение — забеляза той замислено. — Освен това теренът е силно нагънат. Неособено надеждни прикрития, но напълно достатъчни за промъкващ се с пълзене човек… Ала дори и да се промъкне, после какво?

— На не повече от два километра трябва да има скривалище — каза Фицдуейн. — Храна, вода, оръжие и вероятно някакъв транспорт. Нещо лесно за криене, съобразено с терена, който трябва да преодолее. Може би мотоциклет или малко возило с двойно предаване.

— И това скривалище също не можем да го намерим, така ли? — поинтересува се Ганън.

— Не, сър — отвърна Палмър. — Но продължаваме да го търсим.

Ганън потъна в размисъл. Опита се да си представи какво е да лежиш, заровен в земята, докато горе обръщат всяко листо да те търсят. Мръсен въздух, малко или никаква храна, в най-добрия случай застояла вода, постоянен страх от задушаване, тъмнина, насекоми и бог знае какво още. Отвратително съществуване, но някои хора бяха подготвени да го изтърпят. Явно Ошима бе от тях. Можеш да мразиш враговете си и да ги убиваш без никакви угризения, но да ги подценяваш — никога.

— Я ми обяснете как водите наблюдението.

Палмър започна да разяснява принципа на разпределение на наблюдателните постове. Всеки сектор се оглеждаше от два екипа — единия с уреди за нощно виждане, а другия с уловител на термично изображение. В добавка към това бяха монтирани противопехотни радари и химически сензори. Теоретично и змия не би могла да пропълзи, без да бъде засечена, но Ганън знаеше, че абсолютното отцепване на район на практика е невъзможно. Хората се отегчаваха, апаратурата се повреждаше, батериите трябваше да се сменят. Дори и да сложиш войници на всеки два метра, един изкусен майстор би могъл да се промъкне покрай тях.

— Колко време ще чака? — попита Ганън.

— Минимум четиридесет и осем часа — отвърна Фицдуейн. — До месец, ако се наложи. Главният й проблем сигурно ще е водата, но тя е имала много време да се подготви и може да е монтирала цяла цистерна. Но според мен няма да изтрае твърде дълго. Ако ни остави много време да се мотаем наоколо, може да извадим късмет. Освен това химическите сензори ще разполагат с материал. Сигурно си е монтирала филтри от активен въглен долу, но вонята ще става все по-осезаема.

Ганън обиколи картата, вперил поглед в нея. Трудно бе да открие пропуск в работата на хората си, но нещо… му се струваше неточно. Вътре в себе си той призна, макар и неохотно, че Ошима вероятно е още тук и си струва да я измъкнат от бърлогата й.

Но в работата имаше нещо неточно… Той изведнъж се досети.

— Наблюдението ви се базира на допускането, че тя ще излезе извън зоната, нали? — попита той.

Фицдуейн кимна.

— Извън минното поле ли? — продължи с въпросите Ганън.

— Тъй вярно, сър — отговори Палмър.

Ганън сви рамене.

— Може би — каза той. — Но ако аз бях на нейно място, щях да изляза в самото минно поле. Особено пък ако знам как са разположени мините.

— На пръсти около лалетата — промърмори Фицдуейн. — Само че луковичките им имат странната особеност да избухват.

— Друго искам да кажа — продължи Ганън. — Това безупречно наблюдение е прекрасно, ако Текуно запази нормалното си поведение — горещ ден и ясна, студена нощ. Но ако времето се промени? Ако Ошима не е сама?

— Тогава ще я оплескаме, сър — отвърна Палмър.

— Полковник Фицдуейн? — обърна се към ирландеца Ганън.

— Вината за това оплескване ще е наша — отговори той.

— Това „наша“ включва ли и Разузнавателния взвод на лейтенант Брок? — запита го генералът.

— Май да, генерале — кимна Фицдуейн. — Можете да го наречете „мигновена съвместимост“, ако искате.

Ганън се усмихна едва доловимо.

Светкавица проряза небето и полевият радар избухна в дъжд от искри.

— Мамка му! — изруга Брок. — Тоя пък на чия страна е?

Хоризонтът отново припламна и изведнъж светкавиците се замятаха една след друга, последвани от такъв оглушителен тътен, че Фицдуейн неволно го сравни с канонадата на снощната бомбардировка. Чувството бе същото — нечовешки, първобитен страх. Искаше му се да пропълзи някъде и да се скрие, да придърпа одеялото над главата си. Това не бе гръмотевична буря, не бе природно бедствие, а вакханалия от свръхестествени сили. Но той не разполагаше даже и с одеяло. Условията на съществуване в наблюдателния пост бяха спартански.