Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Фицдуейн се отпусна назад задъхан. После сгъна дясната си ръка, болеше го, но можеше да си служи с нея.

От кълбящия се наоколо пясък изхвръкна някаква фигура й се затича към него. Фицдуейн зърна за миг извития пълнител на калашник и бързо пусна два изстрела от автомата си. Удари го, бе сигурен в това, но терористът продължи да скъсява разстоянието до него, подтикван от бяс и отчаяние.

Фицдуейн изстреля още два откоса по три куршума, терористът залитна и се строполи на колене. Проблесна ярък пламък и тялото му отхвръкна назад, ударено от 50-милиметровия експлозивен заряд.

Фицдуейн видя Лонсдейл проснат на една скала с изхлузващ се от ръцете му „Барет“. Половината му лице бе обляно в кръв. Хюго се спусна към него тъкмо навреме, за да го подхване и внимателно да го положи на земята. Отнякъде се появи Брок и се промуши в наблюдателния пост. Погледна само веднъж към Лонсдейл и без да каже дума, извади походния си пакет.

— Засякохте ли Ошима? — попита Фицдуейн.

Брок махна с ръка.

— Откъм дясната страна се измъкнаха поне двама души — каза той. — На около тридесет метра оттук. Кокрейн и останалите тръгнаха подир тях.

Бурята затихваше внезапно, както и беше започнала.

— Ще повикам да й преградят пътя — продължи Брок, натискайки копчетата на радиото, — ако това шибано нещо проработи.

Но Фицдуейн вече го нямаше.

Разсъмваше се. Тичайки напред, Фицдуейн се опита да се постави на мястото на Ошима. Беше се измъкнала, това е ясно, но накъде би поела? Бурята бе преминала и връзките вече работеха. Облачната покривка бе все още ниска и се очакваше дъжд. Групата за наблюдение от въздуха полагаше всички усилия, но действията им щяха да бъдат затруднени от времето.

Разузнавателният взвод се пръсна в широка верига. Водачът им, сержант Тенънт, се бе заклел, че видял двама души да бягат напред и Фицдуейн го бе последвал. Всъщност Тенънт лично не бе забелязал нищо, но при липсата на каквато и да било друга информация догадката му беше най-доброто, с което разполагаха.

Бягаха на изток. Това означаваше, че бягат срещу изгряващото слънце и това накара Фицдуейн да повярва, че Ошима със сигурност е някъде в тази посока. Малко неща оставяше тя на случайността и фактът, че на евентуалните й преследвачи ще се наложи да се блещят срещу слънцето, бе нещо, което със сигурност е предвидила.

Не би било зле да зарежат преследването и да го продължат по-късно от въздуха, но теренът подсказваше на Фицдуейн да не дава никаква преднина на Ошима. Платото Текуно представляваше хиляди квадратни километри силно пресечена местност и ако тя успееше да се отърве от преследвачите си, можеше да се крие в него до безкрайност.

Сети се, че Ошима има някъде наблизо скривалище с най-основни неща в него и му мина през ума, че се е изразил твърде меко. Защото, ако си е подготвила предварително няколко подземни убежища, щяха да я намерят на куково лято. Просто трябваше да покрият ужасно голяма площ. Освен това можеха да разположат наблюдателен пост върху самото й скривалище и пак да не го забележат. Така че на Ошима й трябваше да се изтръгне от преследвачите си само за няколко часа и след това предимството щеше да е на нейна страна.

Небето избледня още повече. Фицдуейн напрегнато огледа терена. Изведнъж му се стори, че наистина вижда нещо. Изтри потта от очите си и отново се вгледа. Този път бе сигурен. Някъде на около хиляда метра напред се виждаха едва доловимите движения на бягаща фигура. Трябваше да бъдат две, но втори човек никъде не се забелязваше. Бягаше по някаква открита скалиста долина. Възвишенията от двете страни изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял, без да го е грижа за какъвто и да било ред. Най-близкият склон бе на разстояние около осемстотин метра. Но ако искаха да я стигнат, нямаха друг избор, освен да тичат незащитени по долината.

Копнееше отнякъде да се появят успокоителните очертания на два хеликоптера „Кайоуа“, но няколко от тях бяха пострадали при бурята, а един щеше да бъде готов за полет чак след около половин час.

На десетина метра пред него Тенънт залитна и падна. Две секунди след това се свлече още един войник.

— Снайпер!

Фицдуейн моментално се хвърли на земята и докато падаше, видя, че човекът пред него поема третия изстрел. Той изпълзя до войника, който беше ударен под ъгъл в гръдната кост. Лицето му бе пребледняло, от устата му изби кървава пяна и докато Фицдуейн го приближаваше, той издъхна. Името на войника бе Залински, снайперист от Разузнавателния взвод. Неговият М24 бе паднал от ръцете му.