Виктор О'Рейли - Дяволската стъпка

Ошима ритна стартера, възседна мотоциклета и го подкара надолу към дефилето. Беше подбрала маршрута си много внимателно. Скалите надвисваха над сухото дефиле по протежение на много километри и го правеха невидимо от въздуха. Спечели значителна преднина пред преследвачите си, а сега вече щеше да е осигурена и срещу засичане от въздуха. Щеше да успее.

Една жена срещу мощта на цялата 82-ра въздушнопреносима дивизия! Невероятен успех!

Тя навлезе в дефилето и скалите я скриха.

— Къде? — попита Ганън.

Палмър посочи мястото на картата.

— Фицдуейн знае ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Палмър.

Ганън се отдалечи от картата. Атмосферните условия все още бяха отвратителни, вятърът бе още по-силен отпреди. Обаче тази проклета терористка бе в центъра на всички тези кръвопролития, а освен това нямаше нищо по-лошо от една недовършена операция. Политиците имаха навика да викат „стоп“, преди да се свърши работата докрай, но единственото хубаво нещо на това плато бе, че наоколо нямаше нито един политик.

— Какво казват ония от ВВС? — попита Ганън.

— Знаете какво викат екипажите на С 130 — отвърна Палмър. — По всяко време, докъдето кажете.

— Хайде тогава да действаме.

Ганън се запъти към вратата, а зад него Палмър вече бе надвесен над радиото, предавайки заповедта.

В С 130 бе задушно. Десантчиците в него бяха подредени като грахови зърна в шушулка. Четирите турбовитлови двигателя се включиха един след друг и жълтият пясък на Текуно се вдигна на вихрушки около тях.

На Ганън му липсваше червената пръст на Северна Каролина. Форт Браг далеч не бе идеалното място за много хора, но ако носиш червена барета, то се превръщаше в нещо по-специално. А скоро някой нов щеше да поеме дивизията и, мамка му, щеше да му липсва това място! Скоковете от добри и надеждни самолети ти влизаха някак в кръвта.

Ганън се извърна.

— Дейв?

— Сър? — отзова се веднага Палмър.

— При последния скок ти май така и не можа да си сложиш парашута както трябва. Какво ще кажеш сега да скочиш по старомодния начин? Както сме те учили.

Полковник Дейв Палмър се усмихна.

— Не съм сигурен дали си го спомням, сър.

— Да тръгваме — хвана го под ръка Ганън, — а пък аз ще ти го припомня на път за надолу.

В пълно бойно снаряжение двамата се качиха по платформата. Наплесканите в черно и зелено лица втренчиха погледи в тях. Ганън ги огледа. Бог знае какво го караше да обича тия агресивни младежи. Побъркваха военните патрули, пиеха като камили, понякога превръщаха Файетвил в картина от Дивия запад и чукаха всичко, що се движеше. Но бяха верни. А напоследък това можеше да се каже за твърде малко хора.

Погледът му се задържа върху лице, което сякаш не би трябвало да бъде тук.

— Отче! — кимна той.

— Генерале — отвърна отчето.

Изглеждаше някак виновен в камуфлажните си одежди и лицето му не бе нацапано.

Ганън го разглеждаше с интерес.

— Просто помнете, че трябва да хванете полковник Палмър — каза накрая той.

— Слушам, сър — отвърна свещеникът с облекчение.

— Когато падне на земята — допълни Ганън.

— Хуа, сър! — ревнаха като един и свещеникът, и останалите десантчици.

Платформата се вдигна. Самолетът потегли.

Вторият пилот стана от мястото си неохотно, но без да мрънка. Двучленният екипаж на „Кайоуа Уориър“ бе сплотена бойна единица. Нямаше нищо против да отстъпи мястото си на ирландеца, но се чувстваше така, сякаш е подвел командира си.

— Твоят приятел още ли я държи? — попита Фицдуейн, включвайки се към интеркома.

— Да, сър — отвърна командирът на хеликоптера, отлепяйки машината от земята. — Позивната е „Вайпър Две“.

Високо над тях Вайпър Две бе вперила високо разделителната си телевизионна камера в носещия се напред мотоциклет, докато малката машина не изчезна под скална козирка.

Фицдуейн седеше, заслушан в радиообмена между двата хеликоптера, и гледаше как земята бързо пропада надолу.

Лицето на Брок бе неразгадаема маска. Кокрейн вдигна оръжието си за довиждане.

— Обектът е изчезнал, сър — обади се командирът.

Сърцето на Фицдуейн сякаш замря.

— Някога летели ли сте истински ниско, сър? — попита го командирът.

— Мразя височините — отвърна Фицдуейн.

— Много от десантчиците ги мразят. Странно нещо, като си помисли човек.

Хеликоптерът профуча над превала на възвишението и се спусна в нещо, което оттук приличаше на тесен тунел.

— Спокойно, полковник — обади се командирът. — Най-много да хванете клаустрофобия.